Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 53

— Пържен лук и кисело зеле? — предложи келнерката.

— О, да. — Бренди сладко се усмихна на Роберто. — И картофки. Много картофки.

— За мен същото — добави Роберто, пронизвайки я с поглед.

Бренди доби усещането, че му е безразлично дали тя ще мирише на чесън и кисело зеле, което бе лошо за плана й да го отдалечи от себе си — и в същото време изключително ласкателно.

— Е, Боби, как е дядо ти? — Кривата усмивка на Мосимо подхождаше на маниера му на говорене. — Серджо не се показва много-много навън. Отдавна не съм го виждал.

— За осемдесет и една годишен се държи. Е, има си някоя и друга болежка. Когато застудее, ръката го боли. Но умът — Роберто почука с пръст по челото си, — умът му още е остър.

— Хубаво. Хубаво. Колкото до ръката — Мосимо направи тъжна физиономия — лошо се получи, но нямаше как да се размине.

Разговорът замря, когато мъжете първо се спогледаха, после погледнаха нея.

Сякаш никога не бяха обядвали с жена.

— От Чикаго ли сте, госпожице Майкълс? — попита Мосимо.

— Не, току-що се преместих. — Никой не направи коментар и тя глупаво добави: — Студено е.

Мъжете размърдаха крака под масата. Роберто се отпусна на стола, пъхнал палци в джобовете си, сякаш изобщо не го интересуваше накъде тече разговорът.

Защо бе настоял да обядва с тези хора, ако не смяташе да говори с тях?

Само че Тифани здраво бе втълпила на дъщеря си дълга на жената, затова Бренди подхвана нишката:

— Цял живот ли сте живели тук, господин Фосера?

— Роден съм в Италия, но на единайсет години дойдох тук с брат ми Рики. Тези деца до едно се родиха тук. — Мосимо млъкна, все едно неволно беше разкрил държавна тайна.

Воденето на разговор с тези Фосера беше най-тежкото социално бреме, с което се бе нагърбвала досега, и когато телефонът иззвъня, Бренди радостно го измъкна от чантата си. После видя номера и радостта й се стопи.

— Извинете ме, трябва да се обадя. Търсят ме от кантората. — Тя избута стола си и се отдалечи от масата. Чу как разговорът зажужа, но мнението на тези типове за нея не беше и наполовина толкова важно колкото това, което от кантората щяха да й съобщят.

Тонът на Глен я охлади не по-зле от времето навън:

— Какво се случи?

— Щях да ви се обадя. Възникна малък проблем със съдия Найт. — Ама че евфемизъм!

— Току-що приключих разговора с Найт и той ми каза нещо съвсем различно.

Бренди трябваше да предвиди това. Щеше да го предвиди, ако не я бяха объркали трансформациите на Роберто: от Роберто чаровникът, до Роберто крадецът на диаманти, Роберто аристократът, Роберто простакът. Мозъкът й се нуждаеше от проветряване.

— Съдията се засегна от някои от нещата, които господин Бартолини каза.

— Госпожице Майкълс, предвид вашата неопитност ви възложих най-леката работа по делото — заседанието, на което господин Бартолини да предразположи съдията. А вие се издънихте.

Плешив, помпозен въздухар! Никой не й беше виновен, че си е легнала с един абсолютно непознат (ала не с Глен), но нямаше да позволи да я изкарат виновна за отвратителното поведение на Роберто.

— Господин Силвърстийн, едва ли съм в състояние да слагам думите в устата на нашия клиент и ако съдия Найт действително ви е казал всичко, значи е споменал, че аз отървах господин Бартолини от затвор за проявено неуважение към съда.