Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 5

Само дето беше избрала най-студената зима в Чикаго от век насам, тръбите в блока й замръзваха за пръв път, което означаваше, че хамалите не са имали какво да пият — не че това им бе попречило да използват тоалетната, където казанчето не работеше по липса на вода и вероятно нямаше да заработи още няколко седмици. При това го бяха използвали с типично мъжка разточителност, така че тя не смееше да седне на чинията — просто нямаше начин да е останало чисто място. Един хамалин даже я хвана да си говори сама, докато се опитваше да изтърка седалката с влажна кърпичка от чантата си, и кучият му син най-нагло се отдръпна, все едно тя бе луда.

Точно сега мнението й за мъжете бе под нулата, а реакцията на онзи хамалин само усилваше гнева й и чувството за изолация.

В този град не познаваше никого освен Алан и господин Макграт вече години наред го кичеше с почетната титла „чичо Чарлс“, но къде бяха те, докато тя натъпкваше целия си живот в двустаен апартамент?

По невероятна ирония камионът с новия й диван и кресло беше поднесъл по заледения път и се бе врязал в един празен сладоледен салон. Доставчиците юнашки натикаха мебелите в товарния асансьор — маневра, която накара Бренди да си закрие очите с ръка и да отправи молитва към боговете на вътрешното обзавеждане.

Молбите й сигурно бяха чути, защото мъжете поставиха дивана и креслото пред малката камина, сложиха помежду им отоманката и нагласиха където трябва холните масички.

Вероятно късметът й беше проработил. Диванът се оказа невредим. Цветовете и дамаската точно отговаряха на поръчката й. Идеално пасваха на апартамента, в който щяха да се нанесат с Алан след женитбата. Едва по-късно вечерта, когато престана да разопакова багажите, за да се отпусне в креслото, да изпружи крака на отоманката и истински да разгледа мебелите, установи, че диванът е по-нисък с четирийсет сантиметра.

Беше получила версията за любовници, а не масивния семеен диван, който си бе избрала.

Изкара тревожна нощ на набързо оправеното легло и сутринта веднага се обади на Ейми, продавачката в мебелния магазин.

Поне разговорът премина добре. Ейми я заля с извиненията си, но оставаше фактът, че Бренди трябва да изчака още шест седмици, докато пристигне действителната поръчка, и в продължение на няколко минути тя си мислеше, че това е най-голямата гадост, която й се е случила в тази ужасна, безкрайна седмица.

Докато не вдигна телефона, защото съвсем наивно реши, че е Алан, който ще й съобщи, че най-после се е наканил да дойде.

Оказа се обаче майка й.

— Е? Как мина пренасянето? — Както винаги Тифани звучеше като мажоретка, която повдига отборния дух преди мача на сезона.

Бренди зарея поглед към безкрайния парад от кашони. Празни кашони, струпани в безпорядък до стената. Смачкани кашони, наредени на купчина до вратата. Кашони, прекалено много кашони, олепени с тиксо и нашарени с черен маркер от последните две пренасяния. Колкото щеш кашони, нито помен от стереоуредба и отново пица за вечеря.