Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 113

— Да — предпазливо отвърна той.

— Реших, че ти си правият. — На минаване край мнимия портиер тя високо добави: — ФБР наистина са шайка идиоти.

Двадесет и четири

Бренди знаеше, че Роберто е обещал да открадне Пламъка на Романови. Само не знаеше кога.

Роберто знаеше.

Тази нощ беше голямата нощ.

След нищо и никакви си часове Роберто щеше да проникне в Чикагския художествен институт, в неговата светая светих, и щеше да задигне искрящия гигантски камък от витрината му. После, придружаван от главорезите на клана Фосера, щеше да отиде в „Препарираното куче“, да го предаде на Мосимо, а тогава… ах, тогава петното върху семейната чест на рода Контини най-сетне щеше да е изтрито и Роберто щеше да получи отговори на въпросите, които го измъчваха вече цяла година.

Но преди да открадне камъка, трябваше да установи самоличността на нападателите, които искаха смъртта на Бренди. Трябваше да е сигурен, че когато я остави сама, тя ще е в безопасност.

В този час хотелското фоайе гъмжеше от гости. Главният портиер му отдаде чест. Регистраторът на рецепцията го поздрави по име. Някаква гостенка му поиска автограф.

Бренди наблюдаваше парада от подлизурковци.

— Всички те обожават.

— Как иначе. Аз съм лице от вестниците и списанията. Не ти ли е забавно, че известността ми осигурява същото уважение като богатството и почтеността? — Ухили се широко, когато тя се намръщи. Неговата Бренди беше очарователно предсказуема. — А сега ме извини, трябва да поговоря с един човек.

Той отиде при главното пиколо, наведе се и попита шепнешком:

— Виждате ли двамата младежи, които се мотаят край кашпите?

— Да, господин Бартолини.

— Мястото им не е тук. Изхвърлете ги.

— Да, господине. — Главното пиколо докосна чело в знак на почест и сигнализира охраната.

Роберто се върна при Бренди, доволен, че навлеците ще мръзнат на студа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за тях.

Бренди го чакаше при асансьора и ако не я беше наблюдавал, нямаше да забележи мимолетното й колебание, когато пристъпи вътре.

— Можем да вървим пеша — предложи той. — След такова преживяване е нормално да се боиш.

— Щом ти можеш да вземеш асансьора, значи и аз мога. — Но докато се качваха, тя се облегна на стената, притисна глава до ламперията и се приготви, сякаш очакваше да полетят надолу.

— На всичкото отгоре — добави, все едно той беше коментирал — апартаментът е едва на четвъртия етаж.

Асансьорът спря.

Бренди подскочи.

Вратите се отвориха.

Роберто я прегърна.

— Да идем да проверим какво има в шлифера ти.

Докосването му сякаш я съживи и тя бързо закрачи по коридора — далеч от него.

Нямаше му вяра и макар Роберто да смяташе, че тя проявява здрав разум, не му беше никак приятно да вижда лошите предчувствия в очите й. Всяко негово действие беше на авантюрист и опортюнист, но той държеше Бренди да види истинския мъж зад перченето и вестникарската слава. Държеше тя да зависи от него, да се уповава на него, да му вярва — а за тази цел разполагаше само с два инструмента — своето докосване и своите слова.