Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 104

Не с нея обаче. Не с нея.

Проклета да е, ако се остави на привличането помежду им само за да получи същото удовлетворение, което доставяше един определен уред с големи батерии. Не и след разговора с чичо Чарлс. И най-вече не след снощи.

— Какво каза, че си толкова сърдита?

— Бях сърдита, още когато дойдох тук.

— Да, но на мен. Сега се сърдиш и на двама ни.

— Той ми изясни каква е функцията ми в тази фирма. Иска да таксувам вечерни рокли на корпоративната му сметка, за да изглеждам добре за… — Тя се задави и не довърши изречението.

— Мен. Хм. Да. Виждам защо си така наострена. — Асансьорът пристигна и Роберто задържа вратата отворена, докато тя влизаше.

— Все едно ти пука.

— Разбира се, че ми пука.

— Не, не е вярно, иначе нямаше да ме помъкнеш на онези партита! — Тя натисна копчето за приземния етаж.

— Не съм те мъкнал на онези партита. Отидох на тях, а ти дойде с мен. — Той стисна китката й, когато вратата се затвори. — Снощи изпитах невероятна тръпка да те държа в обятията си за първия ни танц.

— Да-а, и на мен ми хареса — до момента, когато Алан и неговата повлекана не ни видяха.

— Според теб какво трябваше да направя? — Роберто стисна устни. — Да допусна да прояви към теб такова неуважение ли?

— Не съм очаквала да му забиеш юмрук в лицето!

— Той те нарече уличница.

Да, така беше. Не й стана приятно, но тя беше типът жена, която би отминала със свиване на раменете подобна просташка забележка.

— Счупи му носа.

— Може би следващия път, когато види дама, ще се замисли, преди да започне да я обижда. — Каквото и да казваше тя, Роберто не се отмяташе от постъпката си. — Кафявите му очи гледаха безизразно и студено, на лицето му се беше настанило презрение.

Но насилието пораждаше насилие. Алан й беше отправил поглед, който вещаеше неприятности.

— Проблеснаха светкавици. Някой ни е снимал.

— Случва се.

Асансьорът започна да се спуска.

— На теб може би, но аз не съм ослепителен италиански граф, освен това си под мое попечителство и би трябвало да те пазя от скандали, а ако Алан подаде оплакване…

— Шшшт. — Роберто й направи жест да мълчи.

— Какво ми шъткаш? Просто отбелязвах… — Чак сега Бренди разбра, че той се ослушва. Асансьорът издаваше… странен звук. Сякаш се пързаляше. Освен това се движеха… прекалено бързо.

— Роберто? — Тя се вкопчи в него. Трийсет и три, трийсет и две, трийсет и едно… етажите отлитаха. Асансьорът почти… носеха се към земята.

Роберто яростно занатиска бутоните за аварийни случаи.

Спряха да пропадат толкова неочаквано, колкото беше започнало всичко.

Бренди тежко тупна.

Когато отвори очи, бузата й се допираше в пода. Тя се взря в кафеникавия служебен килим, в лъскавите дървени стени и в Роберто, който лежеше проснат до нея.

Той я погали по брадичката, ала пръстите му трепереха.

— Добре ли си?

— Не знам. На колко метра сме от земята?

Той вдигна глава и се огледа.

— Спрели сме на двайсет и четвъртия етаж.

— Ужас. — Беше й зле, от страх гласът й прозвуча несигурно.

— Падането можеше да започне още когато влязохме.