Читать «Пет мили» онлайн

Лили Сейнт Джърмейн

Пет мили

( книга трета от поредицата "Джипси Брадърс")

„Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго.“

Уилям Шекспир, „Хамлет“

Не знаех дали Бог ми беше дал лицето или родителите ми, но и в двата случая вече го нямаше. Беше нарязано и променено от един мъж с мил поглед и умели ръце.

Направих го, за да ме пожелае, за да не разбере коя бях в действителност.

И сега носех лицето на убиец.

Първа глава

Ето какво бях научила от съжителството с Дявола:

Не беше достатъчно просто да изпълняваш каквото ти нареди. Никак не беше достатъчно.

За да не се усъмни, трябваше и двамата да вярваме в лъжата.

Втора глава

Някой ме беше попитал дали отмъщението е оправдано.

Разбира се, че беше. Око за око, зъб за зъб.

Хората може и да се чудеха защо го правех. Дали защото се опитвах да предотвратя семейство Рос да нарани и други, или защото бях закрилник на невинните.

Истината беше, че го правех за себе си. Правех го, защото ми харесваше. Правех го, защото предсмъртните изражения на Макси и Чад бяха като балсам за душата ми. Правех го, защото точно това заслужаваха всички те.

Отровена дрога. Стрихнин и кокаин.

Предполагаше се, че ще бъде лесно и безпроблемно. Да убия Макси, да смръкна малко от кокаина — достатъчно, за да потече кръв от носа и да изцъкля очи — след което да потърся някой, който „да се опита да събуди Макси“.

Само че поръчката, която ми бяха доставили, беше изключително смъртоносна и според лекарите бе истинско чудо, че бях оцеляла.

И според Джейс.

Макси беше мъртъв — както вече бях разбрала — но това, което не бях очаквала, бе да се събудя в същата болница, в която едва не бях умряла преди шест години.

Беше като дежа вю. Затова, разбира се, офейках възможно най-бързо. Изтръгнах системата от ръката си, а тънка струйка кръв бликна надолу към китката ми, показвайки ясно изхода, от който се стичаше.

В три часа сутринта Венис, Калифорния, изобщо не представляваше красива гледка. Беше мръсен, вулгарен и изпълнен с насилие. Бездомниците се криеха пред входните врати, група мъже пиеха и се биеха на улицата. Една наркоманка се смееше лудо от канавката, а от бедрото й стърчеше все още забита спринцовка. В далечината се чуваха пукоти, които можеха да са или изстрели от оръжие, или бръмчене от ауспух — но бих заложила парите си на изстрелите.

Заобиколих една купчинка от счупени стъкла, за може би десети път откакто бях напуснала болницата. Обикновено разстоянието от петте мили ми отнемаше не повече от час и нещо, но едва не бях умряла преди броени часове. Бях ужасно уморена и се чувствах така, сякаш някой ме беше хванал и ме беше раздрусал здравата, докато не се бяха разклатили всичките ми зъби, а мозъкът ми не беше станал на пихтия.

С две думи, чувствах се като лайно. Така че не беше изненада, когато първите думи на Елиът изтъкнаха точно това. Почуках леко върху входната врата на студиото за татуси Lost City и за малко не паднах, когато тя се отвори моментално. Стоманено сините очи на Елиът се озоваха върху мен, изпълнени с тревога и уморени от безсъние. Беше бос с тънък кафяв халат, завързан хлабаво на кръста му.