Читать «Пет мили» онлайн - страница 5

— Малолетна си — каза, стискайки шишето.

Усмихнах се и го сръчках с пръст в ребрата, карайки го да се засмее. Разхлаби хватката си, разконцентриран от гъделичкането ми и аз измъкнах бутилката от ръката му победоносно.

— Мъртва съм — отвърнах, пресушавайки остатъка от бирата, преди да върна празната бутилка в протегнатата му ръка, — на мъртвите момичета им е позволено да пият бира.

Той просто кимна, взирайки се в безлюдната местност, а на устните му заигра лека усмивка.

— Означава ли това, че мога да си взема бутилка и за мен? — попитах шеговито.

Елиът се изправи и тръгна към вратата.

— Не — подхвърли през рамо.

Усмихнах се и го последвах в къщата.

Беше истинска гледка, застанал пред отворения хладилник с леко смръщени в умисъл вежди. Мускулестите му ръце блестяха от финия слой масло и пот, обичайна комбинация за морното лято. Приближих го бавно боса, а устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.

Той затвори хладилника и се обърна, блъскайки се в мен с ръката, в която държеше новата си бира.

— Да му се не види! — каза, а пяна от бирата потече по страните на шишето.

Взех бутилката от ръката му и я оставих на масата до нас, като през цялото време не откъсвах очи от неговите. Изражението му беше смесица от любопитство и примирение.

— Джулз… — възрази немощно.

— Елиът — отвърнах иронично, дърпайки потника му така, че беше принуден да пристъпи към мен.

— Какво, по дяво… — поде, когато се запрепъва към мен.

— Мислиш, че не знам защо стоим на тази пейка цял проклет следобед? — прошепнах застанала на пръсти, докато изтривах едно петно грес от бузата му. — Знам какво правиш. Не искаш да оставаш насаме с мен в тази голяма, стара къща. Защо?

— Джулз — простена той, този път по-ниско.

Прехапах долната си устна игриво и поставих ръката си на тила му.

— Защото се страхуваш, че това ще се случи. — Приведох се напред, придърпвайки го надолу, така че устните ни да се докоснат. Имаше вкус на бира и слънчеви лъчи, а устата му беше студена и свежа. Вкусът му беше чист. Вкусът му беше прекрасен. Вкусът му беше всичко, от което имах нужда в този момент.

Всичко, освен Джейс. Но Джейс не беше там. Той беше с баща си. Джейс ме мислеше за мъртва.

Отдръпна се след няколко мига, а по лицето му ясно беше изписано разкаяние.

— Не — каза категорично този път, — на седемнадесет си!

— Точно — отвърнах аз. — На седемнадесет съм и те чаках прекалено дълго, Елиът Макрей.

— Ще ме довършиш, Джулз — промърмори. — Знаеш го, нали?

Протегнах ръка, за да усетя нарастващата твърдост в дънките му. Той простена и отблъсна ръката ми.

— Няма да е редно да се възползвам от теб — каза и ме стисна здраво за раменете. — Не. Можем. Да. Го. Направим.

Нацупих се.

— Ами ако сключим сделка? — попитах, килвайки главата си настрани.

Елиът затвори очи и промърмори:

— Каква сделка?

Приведох се по-близо, а ръцете му се отпуснаха и спря да ме задържа на място. Оставих мокра диря от целувки по врата му, кикотейки се тихо, когато усетих как потръпва под допира ми.