Читать «Краят на империята» онлайн - страница 248

„Дали реагирах машинално, или съм забелязал копчето с крайчеца на окото? Както и да е!“ — ядоса се той. И тогава осъзна, че за първи път от доста време насам, още от онези безсънни нощи в замъка на Ото, когато Синд бе определена за говорител на борите, го бе напуснало чувството за неизбежна гибел.

„Мамка му — рече си той. — Влача това усещане със себе си още откакто бях в «Богомолка». Трябваше да убия Пойндекс, за да се отърва от него.“

Нарами трупа на Пойндекс и се отправи към спалнята, а оттам през скрития отвор се върна в тайния коридор.

Чувствайки се на сигурно между дебелите стени, Алекс изтича по коридора, докато стигна плочата. „Дано само да няма някоя скрита аларма — помисли си той. — Защото каквото и друго да е, намерих му цаката“. Положи трупа на Пойндекс до плочата, отмести я и го тикна в мрака.

Трупът изчезна безшумно в тъмния отвор.

Нямаше сирени. Нито тропот от приближаващи се войници, ако алармата е била безшумна. Само глух удар. И тишина. Още един удар. Отново тишина, този път по-дълга. И накрая плясък, когато Пойндекс падна на дъното. Килгър се зачуди какво ли има на дъното на този кладенец? Той насочи фенерчето в тъмнината.

Нищо.

Докосна плочата и тя се върна безшумно на мястото си, в очакване на следващия допир на нечия длан.

Дали е шахта за боклук, или отточен канал?

Алекс поклати глава.

Никога няма да узнае.

Обмисли отново случилото се през последните минути и поклати глава.

Ако се предположи, че трупът на Пойндекс остане скрит поне за известно време, какви може да са последствията? За Вътрешна сигурност и за самия Император?

„Толкова по въпроса за операцията — рече си той. — Не е зле за работа за една нощ. А и нали душата ме отпусна.“

Той реши, че случилото се заслужава едно питие. И може би разходка на лунна светлина в компанията на Марл и Хотско.

В романтично настроение — и ожаднял — Килгър се отправи към дома.

36.

Съществото оглежда дълго време Стен с огромните си фасетъчни очи. Стен лежеше неподвижно по корем на океанското дъно. На три метра над него вълните се разбиваха в скалистия бряг на острова.

Животното имаше трисегментно тяло с множество допълнителни израстъци в различни посоки. Изглеждаше враждебно, но пък не би ли изглеждало така всяко създание с тяло над метър и остри като скалпели зъби? Особено ако е на двайсет сантиметра от лицето ти.

Стен се опитваше да си представи хода на примитивния мисловен процес в главата му. Ти си най-голямото същество в океана. Не — не си. Има нещо по-голямо от теб. То е точно отпред. Ти си хищник. Можеш да разкъсаш всеки друг в океана. Не, не можеш. Опита се да откъснеш парче от това същество. Острите ти зъби не успяха. Загазил си. Трябва да идеш някъде — някъде другаде, където го няма това същество.

Големият „трилобит“ — както го бе кръстил Стен — размаха крака и се изгуби сред завесата от тиня.

Много добре. Не че нещастният ортопод можеше да го заплашва по някакъв начин — особено след като Стен носеше скафандър. Но тези остри зъби близо до лицевото стъкло те карат да се замислиш.