Читать «Краят на империята» онлайн - страница 242

Изминаваше по няколко метра, спираше да се огледа дали е оставил следи и ако е нужно, ги маскираше. Не мигна изобщо, само от време на време присядаше да си поеме дъх. Ходеше по нужда в потоците и прибираше останките от яденето в раницата. Веднъж, когато го подгони глутница кучета, прекара няколко часа в леденостудено езеро.

Но най-сетне видя Аръндел, щръкнал на фона на ярко озареното небе. Амбразурите му приличаха на втренчени в него очи. А бойниците и кулите… по-добре да не дава воля на въображението си.

Алекс скри носилката в един гъст храсталак. Движеше се по плана — беше късна сутрин на първия ден от уикенда. Довечера трябва да е зад стените, инак ще бъде принуден да остане тук още цяла седмица.

Ако се наложи, ще го направи. Но предпочиташе да не стига дотам.

Нямаше нищо между него и двестаметровата подпорна стена с 50-градусов наклон, зад която вероятно бяха складовете и помещенията на обслужващия персонал.

Късно следобед се чу нарастваща глъчка и Алекс предположи, че дневната смяна бърза за пневмометрото, за да се прибере обратно във Фоулър.

Сред тях, не се съмняваше, щяха да са и щастливи охранители, получили отпуска.

В Аръндел щеше да остане само смяната за уикенда, плюс персоналът, необходим за обслужване на мястото през двата дни — от готвачи до прислужници.

Алекс помнеше време, когато в охраната работеха бивши агенти на „Богомолка“. Но Пойндекс ги бе сменил всичките. По информация, получена от Мар и Сен, новите охранители не можели да се мерят по квалификация с предишните.

Нямаше ги вече и гурките. Нито преторианците — последните така и не бяха възстановени на служба, след като техният полковник се бе опитал да ги превърне в частна армия за сваляне на Императора.

Сега охраната бе предоставена на Вътрешна сигурност. Хора на Пойндекс. Едва ли някой от „Богомолка“ или „Меркурий“ би останал впечатлен, ако се срещне с тях.

Ще разберем, като се мръкне, помисли си Килгър.

Имаше две същества, които трябваше да са в замъка.

Пойндекс. Стен беше прав, той рядко напускаше квартирата и канцеларията си в замъка.

И още един.

Вечният император.

Килгър обмисляше всичко това, докато чакаше. Дали ще успее да преодолее последните защити? Ами ако се добере достатъчно близо до Императора, за да може да го премахне? Най-вероятно не. Изглежда, започваше да се поддава на амбициите си.

Пойндекс, това трябваше да е неговата цел.

Спусна се нощта, той изчака да премине поредният въздушен патрул и излезе от укритието си. Изкатери се безшумно до подножието на стената, спря и я погледна нагоре. Беше висока седемстотин метра, окичена с бойници и стражеви кули. Свали си обувките и ги прибра в раницата.

Време беше за танца на паяка. Пукнатини между камъните… захват на пръсти… опора на върха на пръстите на краката… встрани, към мястото, където огромните хидравлични врати затваряха централния вход на замъка.

Щеше да е по-лесно, ако имаше клинове. Но не би искал да рискува, като си закупи алпинистка екипировка във Фоулър. А и стената не изглеждаше особено подходяща за изкачване в катерачески стил. За миг един от камъните под пръстите му се разклати и Алекс сподави възклицанието си, увисна, успя да намери друг захват и се подпря с крака. До земята имаше поне трийсет метра. Проклетото камъче се изтърколи и тупна долу, а ехото му отекна в стената — по-силно от лавина, по-силно дори от оръдеен изстрел и почти толкова силно, колкото пъхтенето на Алекс.