Читать «По-широко поле за борбата» онлайн - страница 8

Към края обаче ми се стори, че огорчението му се обагри с леко положителна краска: „Хайде, довиждане! Колата ви може и да се намери все пак! Случва се!…“. Мисля, че искаше да каже и нещо повече, но нямаше какво.

6

Вторият шанс

На другата сутрин научавам, че съм допуснал грешка. Трябвало да настоявам да се срещна с Катрин Льошардоа — тръгването ми без никакви обяснения било изтълкувано зле от Министерството на земеделието.

Научавам също така — това вече е изненада, — че работата ми в рамките на предишния договор не била достатъчно задоволителна. Досега го премълчавали, но наистина не ме били харесали. В известен смисъл чрез сегашния договор с Министерството на земеделието ми се давал втори шанс. Моят началник-отдел добива напрегнато изражение като в американски сериал и ми казва: „Ние сме в услуга на клиента, нали разбирате. В нашите професии, уви, рядко ни се дава втори шанс…“.

Съжалявам, че съм разочаровал този човек. Много е красив. Лице, едновременно чувствено и мъжествено, късо подстригани сиви коси. Бяла риза от безупречен, много фин плат, под която личат мощни, загорели гръдни мускули. Вратовръзка на широки райета. Естествени, твърди движения, признак за съвършена физическа кондиция.

Единственото извинение, което ми хрумва — и което ми се струва твърде слабо, — е, че са ми откраднали колата. После докладвам за психическо разстройство в начален стадий, с което веднага съм се заел да се боря. Тогава у моя началник-отдел нещо коренно се променя — кражбата на колата ми видимо го възмущава. Не знаел, нямало как да отгатне сам. Сега вече разбирал по-добре. И когато излизах от кабинета му, той — прав до вратата, здраво стъпил върху дебелия бисерносив мокет — развълнувано ми пожела „да не се предавам“.

7

Катрин, мила моя Катрин

Good times are coming

I Hear it everywhere I go

Good times are coming

But they’re sure coming slow.

Нийл Йънг

Жената на регистратурата в Министерството на земеделието отново е с кожен минижуп, но този път нямам нужда от нея, за да открия кабинет 6017.

Още от самото начало Катрин Льошардоа потвърждава всичките ми опасения. На 25 години е, има диплома за средно образование по програмиране, развалени предни зъби. Агресивността й е учудваща:

— Да се надяваме, че програмата ви ще работи! Ако е като предишната, която купихме от вас… голям боклук. Разбира се, не аз решавам какво да се купи. Аз съм само слугинчето, дето оправя бакиите на другите…

И тъй нататък.

Обяснявам й, че и аз не решавам какво да продаваме. Или какво да произвеждаме. Всъщност нищо не решавам. Нито аз, нито тя решаваме каквото и да било. Дошъл съм просто да й помогна, да й дам бройки от упътването, да се опитам да доуточня с нея един график за обучение… Но нищо не успява да я усмири. Яростта й е дива, яростта й е дълбока. Сега вече говори за методология. Според нея всички трябвало да се съобразяват със строга методология, основана на структурирано планиране; вместо това обаче царяла анархия, графиците се изготвяли както падне, всеки правел каквото си иска и не му пукало за другите, нямало съгласуване, нямало общ проект, нямало хармония, Париж бил отвратителен град, хората не се срещали, дори не се интересували от работата си, всичко било повърхностно, всеки се прибирал у дома в шест, пък дали си е свършил работата — на никого не му пука.