Читать «По-широко поле за борбата» онлайн - страница 59

Всеки път пред тези окървавени инструменти усещам до най-малките подробности страданията на жертвата. Не след дълго получавам ерекция. На масата до леглото ми има ножица. Идеята се налага от само себе си: да си отрежа члена. Представям си ножицата в ръката ми, кратката съпротива на плътта и изведнъж кървавото чуканче, вероятният припадък.

Парчето на мокета. Лепнещо от кръв.

Събуждам се отново към единайсет. Имам две ножици — по една във всяка стая. Събирам ги и ги поставям под няколко книги. Това е усилие на волята, вероятно недостатъчно. Желанието упорства, нараства и се преобразува. Този път планът ми е да взема ножица, да я забия в очите си и да ги изтръгна. По-специално лявото око, на място, което познавам добре, там, където изглежда най-вдлъбнато в орбитата.

После гълтам успокоителни и всичко се оправя. Всичко се оправя.

5

Венера и Марс

След тази нощ ми се стори уместно да преразгледам предложението на доктор Непот относно престоя в специализирано заведение. Той сърдечно ме поздрави за това решение. Според него този път водел право към пълното ми възстановяване. Фактът, че инициативата идвала от мен, бил особено благоприятен — започвал съм да се ангажирам с процеса на своето излекуване. Било добре, даже много добре.

И така, явих се в „Рюей-Малмезон“ с писмената му препоръка в ръка. Имаше парк, а пациентите се хранеха заедно. Честно казано, на първо време не можех да поглъщам твърда храна — веднага я повръщах с болезнено хълцане. Струваше ми се, че ще избълвам и зъбите си заедно с храната. Наложи се да ме сложат на системи.

Главният лекар от колумбийски произход не ми беше от голяма полза. С невъзмутимата сериозност на невротиците излагах категорични аргументи срещу моето оцеляване. И най-малкият от тях ми изглеждаше способен да ме доведе до непосредствено самоубийство. Лекарят се правеше, че слуша, или поне мълчеше — най-много от време на време да потисне лека прозявка. Едва след няколко седмици прозрях истината: говорех твърде тихо; познанията му по френски език бяха твърде повърхностни; в действителност не разбираше и дума от моите приказки.

За сметка на това асистиращата го психоложка — малко по-възрастна и с по-скромен социален произход — ми оказа ценна помощ. Вярно, че пишеше дисертация за тревожния страх и естествено, се нуждаеше от материал. Използваше магнетофон „Радиола“. Всеки път искаше разрешение да го включи. Аз, разбира се, й разрешавах. Харесваха ми напуканите й ръце, изгризаните й нокти, когато натискаше копчето за запис, въпреки че винаги съм мразел студентките по психология. Малки мръсници — такова ми е мнението за тях. Но тази по-възрастна жена, която си представях с ръце, потопени в леген с пране, и с увито в тюрбан лице, почти ми вдъхваше доверие.

Само че отношенията ни отначало не бяха лесни. Тя ме упрекваше, че съм използвал много общи, прекалено социологически понятия. Според нея не било интересно — трябвало, напротив, да се включвам по-активно, да се опитам да се „съсредоточа върху самия себе си“.