Читать «По-широко поле за борбата» онлайн - страница 58

Когато си тръгвах, той ми каза: „До скоро виждане…“. Не съм убеден — определено ми се струва, че никога повече няма да се видим.

Вкъщи е студено. Помня, че по-рано вечерта, точно преди да изляза, счупих един прозорец с юмрук. Странно, но на ръката ми нищо й няма — никаква следа от порязване.

Все пак си лягам и заспивам. Кошмарите ще дойдат по-късно през нощта. Отначало не приличат на кошмари и дори са приятни.

Рея се над катедралата в Шартър. Имам мистично видение, свързано с нея. Тя като че ли крие и представлява някаква тайна — върховна тайна. През това време монахини се събират на групи в градинките до страничните входове. Посрещат старци и дори агонизиращи, като им обясняват, че ще разкрия една тайна.

Аз обаче вървя по коридорите на болница. Някакъв човек ми е определил среща, но не е дошъл. Налага се да чакам известно време в хладилен хангар, след което поемам по друг коридор. Все така го няма човека, който би могъл да ме измъкне от болницата. Тогава се озовавам на някаква изложба. Патрик Льороа от Министерството на земеделието е организирал всичко. Изрязал е глави на хора от илюстровани вестници, налепил ги е по някакви си картинки (изобразяващи например флората от триас) и продава фигурките си скъпо и прескъпо. Струва ми се, че иска да си купя една от него. Изглежда доволен от себе си и почти застрашителен.

После отново се рея над Шартърската катедрала. Невероятен студ. Абсолютно сам съм. Крилата ми ме носят добре.

Приближавам се до кулите, но вече нищо не различавам. Тези кули са огромни, черни, злокобни, изработени са от черен мрамор, който пръска груби отблясъци.

В мрамора са инкрустирани фигурки с крещящи цветове, в които избухват ужасите на органичния живот.

Падам, падам между кулите. Лицето ми, което ще се разбие, се покрива с ивици кръв точно по местата на разпадане. Носът ми е зейнала дупка, през която изтича като гной органичната материя.

А сега съм в пустата Шампанска низина. Навсякъде хвърчат снежинки заедно с листове от илюстрован вестник с агресивно едри букви. Датира някъде от 1900 година.

Репортер ли съм, или журналист? Явно съм едно от двете, защото стилът на статиите ми е познат. Написани са с този тон на жестоко оплакване, присъщ на анархистите и сюрреалистите.

Октави Леонсе, деветдесет и две годишна, е била намерена убита в хамбара си. Малка ферма във Вогезите. Сестра й Леонтин Леонсе, осемдесет и седем годишна, с най-голямо удоволствие показва трупа на журналистите. Оръжията на престъплението ясно се виждат: трион за дърва и свредел. И двете, разбира се, са изцапани с кръв.

А престъпленията не спират. Все стари жени, живеещи изолирано в своите ферми. Всеки път убиецът, млад и неуловим, оставя работните си инструменти на показ: кога длето, кога градинарски ножици, кога просто ръчен трион.

И всичко това е вълшебно, авантюристично, анархистично.

Събуждам се. Студено е. Отново заспивам.