Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 77

Бернардино ги зърна веднага, защото нито за миг не бе свалил очи от лицето й. Именно от това се бе страхувал толкова много — от нейните сълзи. Бе наясно, че няма да може да устои на сълзите й. В очите й се събираха диаманти и капеха бавно по бузите й — същите очи, които го бяха подмамили в тресавището на чувствата му. Същият онзи цвят на небето над любимото езеро на неговото детство — езерото Маджоре; на езерото и небето, небето и езерото; на синята цялост, когато присвиеше очи… Ангелите движеха водите на езерото с диханието си, предизвиквайки прилив, какъвто всъщност нямаше… Последното докосване на ръката на баща му върху рамото му, преди да напусне завинаги сина си… Любовта му към майка му — последната жена, която го бе направила истински щастлив… Не, той не можеше да издържа повече. Приближи се към Симонета. Беше отново на брега, къпейки се в прилива на сълзите й. Приклекна като за молитва. Прие я в обятията си и впи страстно устни в нейните. Усети ръцете й около врата си и устата й да се открива за неговата. Вкуси сълзите й — солени, не сладки — и разбра, че това е вкусът на неговото изцеление. И веднага, най-сетне, си даде сметка какво го бе боляло толкова много — и веднага всичко си дойде на мястото. Той бе открил своя граал. Бернардино обичаше Симонета ди Сароно и в този невероятен, изумителен момент осъзна, че тя също го обича.