Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 75

— Мен пък изобщо не ме интересува какви са методите му на работа — поясни, — стига набожността му да го кара да ми дава нови поръчки! — плесна щастливо с ръце и ги потърка, за да ги затопли. Изведнъж се изпълни с усещането, че спасението му се крие в бягството му от Сароно, затова нямаше търпение да си тръгне оттук и никога повече да не се връща. Колкото и да не му беше приятно да си признае, осъзна, че болестта му е по някакъв начин свързана със Симонета ди Сароно. Нищо чудно да го бе омагьосала, проклела или нещо подобно. — Е, значи се разбрахме! Ще рисувам още един, последен ден. А после всичко ще свърши!

И нямаше предвид стенописите.

* * *

Истината бе, че той нарочно бе проточвал, за да забави края на работата си. И причината за това бе, че за първи път през живота си той не бе много сигурен дали задачата, която си бе поставил, е по силите му. Не бе сигурен дали би могъл да улови изражението й достатъчно сполучливо, когато е в пълен анфас. На останалите фрески Богородица беше в профил, загадъчна, а огромните й очи бяха извърнати от наблюдателя. Засега не бе опитвал да предаде с четката си пълната сила на невероятната красота на Симонета, втренчена право напред, като при това я предаде върху стена. Напоследък тя бе станала доста по-мила с него и той се чувстваше в огромна опасност. Бе вледенил сърцето си и се държеше с нея още по-грозно и надменно и от преди, обаче имаше усещането, че маската му вече не можеше да я заблуди — че с тези нейни очи вижда чак до душата му. Вярно е, че битките между тях продължаваха, но сега ролите бяха разменени — тя бе по-милата, а той — по-грубият. Откакто й бе разказал за детството си (проклета слабост!), бе зървал неведнъж и два пъти в очите й така омразното му съжаление. Няколко пъти дори се бе засмяла, докато го подкачаше за нещо, и той бе установил, че звукът от смеха й му действа много особено. Лицето му се свеждаше от небесното към земното, а телесните му течности завираха заедно с кръвта, струяща щастливо през вените му. Обаче днес бе решил да бъде още по-груб. Никакво внимание на красотата й!

* * *

Когато тя влезе, той не се обърна. Позна я по музиката на стъпките й, която чуваше и в съня си. Не обърна внимание на вълнението, което го обзе при приближаването й, и й хвърли мантията, без да я поглежда.

— Приготви се по-бързо! — отсече троснато. — Имаме много работа, защото утре тук ще пристигне самият кардинал на Милано и всичко трябва да бъде завършено!

Тя не помръдна и той бе принуден все пак да се обърне към нея. Изглеждаше унила и бледа, върху очите й сякаш беше паднала сянка. Погледът, който му отправи, излъчваше поражение, а не обичайната ястребова острота. Нещо в нея беше много различно. По някаква причина изглеждаше слаба. Той я изгледа триумфално и подвикна:

— Хайде, какво стоиш още там? Нямам време за губене!

— Синьор Луини… — да, определено беше различна, защото никога досега не го бе наричала „синьор“. — Днес не мога да позирам за вас.