Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 76

— Защо да не можеш?

— Аз съм… неразположена.

— Неразположена ли? Че мен какво ме интересува? Месечните ви проклятия са си ваша работа! Ако ще и да беше надула корема от някой хъшлак, пак нямаше да те освободя от работа! Защото тук работим с по-висша материя! Това тук е Изкуство! Хайде, бързичко се приготвяй!

Тя ахна при тази негова грубост, но не му отвърна по привичния за себе си начин. Бернардино бе крайно озадачен от тази нова Симонета. Нямаше представа как да я тълкува. До сега си мислеше, че й е взел мярката, ала ето че днес тя му показваше съвсем ново лице. Беше объркан, изгубил почва под краката си, а това го накара да бъде още по-безмилостен, когато изкрещя:

— Е, какво чакаш?

Едва чу отговора й.

— Не е никое от тези неща. Просто днес… се навършва година, откакто изгубих съпруга си.

Бернардино стисна юмруци, за да удържи прилива на съчувствие, който се надигна в гърдите му. Издигаше се така мощно, че заплашваше да го погълне и да го удави в мъката й. Съжаляваше, много съжаляваше, че й е причинил тази болка. За нищо на света не би я наранил. Обърна й гръб, протягайки ръка към четките си — не би й позволил да забележи колко ужасен се чувства от собствената си жестокост. Знаеше, че ако го стори, ще бъде изгубен завинаги. Изпитваше неистов страх от нещата, които чувстваше.

— Сядай! — изкомандва я строго и тя се отпусна, като че ли веднъж завинаги сразена.

Симонета не знаеше дали изобщо беше възможно, но болката, която изпитваше тази година, беше още по-силна и от миналогодишната. Докато Лоренцо бе умирал на бойното поле, тя бе живяла във Вила Кастело, изпълнена с надежда. Бе прекарала зимата, без да знае, че той вече е мъртъв, мислейки си, че с пролетта ще се завърне. Ала пролетта бе довела обратно само Грегорио ди Пулия, за да й съобщи, че Лоренцо е бил убит през февруари, а трупът му е бил затрупван бавно от снега. За нея стана невъзможно да си представи, че той е умирал, докато тя е живеела. Дори беше танцувала и похапвала с васалите си по време на банкета за Сретение Господне, а през това време той вече е гниел. Спомняше си отлично празненствата през онзи ден. Тя и цяла тълпа благородни дами бяха играли играта на златната възглавничка, при която участниците трябва да хвърлят и хванат една позлатена възглавничка, а наградата е чаша безценен хипокрас, пазен от Господаря на хаоса. Играта бе спечелена от Симонета, която бе пленила възглавничката, а докато е отпивала от чашата, поднесена й от шута, кръвта на Лоренцо е изтичала някъде из замръзналите земи на Ломбардия. Изпитваше странна, нелогична вина, че по някакъв начин не е усетила мига, в който той е издъхнал. Все пак съпругът е плът от твоята плът, с която си съединена чрез най-свещения от всички свещени ритуали, така че една добра и богобоязлива съпруга би трябвало веднага да усети последния дъх на съпруга си, нали така?! Обаче не, тя не беше усетила нищо. Вината не я бе оставила на мира. Значи трябва да е била лоша съпруга — но точно тук поне паметта й не я беше предала. Не видя в миналото си никакви прегрешения, никакви забежки. С Лоренцо ги бе свързвала не просто страст, а дълбока любов. Бяха като един човек и един ум за всички неща. Като съпруга тя беше покорна, изпълнителна и целомъдрена. Тогава защо носеше товара на тази вина? И вината й включваше не само отчаянието, че не е била до Лоренцо в последния му път, а и осъзнаването, че още от първия ден, в който бе зърнала лицето и тялото на Бернардино Луини, противно на самата себе си тя го бе определила като най-красивия мъж от всички мъже, които някога бе виждала, в това число и мъртвият й съпруг. Дяволското изкушение, което той символизираше, превръщаше нейния скъп Лоренцо в много по-мил и уравновесен, много по-божествен в нейните очи. Тя копнееше за него и страдаше по него. През изминалата година, след първите урагани на скръбта и последвалите месеци на празнота, тя бе открила нов повод за гняв и нов източник на решимост покрай бедността си. Паричните проблеми й бяха предложили запознанство с двама много различни мъже — Манодората, който бе станал неин приятел, и Бернардино, който бе неин враг. И двамата я държаха жива, макар и по различни начини. Манодората я бе дарил с подкрепата си, а Бернардино — с новия гняв, а тя бе достатъчно прозорлива, за да си даде сметка, че дължи живота си и на двамата. А сега, след като бе изминала цяла година от смъртта на Лоренцо, тя бе започнала постепенно да осъзнава, че на загубата й няма да има край — че него ще го няма и на следващата година, и на по-следващата и така, до края на живота й. Затова днес не бе в състояние да се ядоса на Луини, каквото и да й приказваше. Чувстваше се изхабена и изцедена, а единственото, което виждаше пред себе си — чак до Деня на Страшния съд — бе пустошта на бъдещето. Затова сега Симонета се отпусна безсилно на стъпалата пред олтара в синята си мантия и от безжизнените й очи рукнаха сълзи.