Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 78
Марина Фиорато
Седемнайсета глава
Грегорио преобръща още веднъж живота на Симонета
Грегорио ди Пулия отново бе започнал да пие. Откакто бе настъпила зимата, той бе принуден да изостави задачите си по двора и да прекарва по-голямата част от времето в кухнята на Вила Кастело, наблюдавайки Рафаела как готви. Кухнята бе единственото топло място в къщата, защото огънят гореше по цял ден. Огромните тухлени фурни, които някога ревяха часове наред, за да приготвят пищните блюда за този дом, днес бях черни и празни, домове единствено на птиците, които изпъстряха почернелите камъни със снежнобелите си изпражнения.
И така, Грегорио седеше на масата и наблюдаваше Рафаела как ръси брашно върху дървената повърхност, за да приготви скромната им дажба хляб за вечеря. Сняг, брашното се сипеше като сняг — снегът, който той не желаеше да си спомня. Грегорио надигна отново пръстената купа. В имението нямаше почти нищо за ядене, но той бе успял да си приготви собствена
Рафаела също помагаше за това — тя беше красиво момиче и през изминалата година го бе забавлявала много. Ала днес дори гледката на полюшващите й се гърди, докато месеше тестото, не бе в състояние да го успокои. И той отлично знаеше защо е така. Днес се навършваше година, откакто се бе бил рамо до рамо със своя господар, а после господарят му бе загинал, а той бе останал жив.
Грегорио не подозираше, че чувствата му бяха доста сходни с тези на Симонета — господарката, за която не знаеше почти нищо. През изминалата година той също бе изпитвал непоносимия товар на вината и също се бе съмнявал в лоялността си към Лоренцо. Защото нямаше ли някакъв друг начин, някаква друга поза или някакъв друг вид замах на меча, които би могъл да използва, за да спаси човека, когото бе обичал като брат? Или пък защо просто не се хвърли пред пороя от куршуми, които напълниха Лоренцо? Вечер, пред купата с ракия си казваше, че е сторил за господаря си всичко, което е можал, и се разчувстваше, спомняйки си, че не той, а един аркебуз бе виновен за смъртта му. Но в светлината на деня, докато главата го болеше в сивата виделина, съвестта му отново се събуждаше и той си даваше сметка, че според рицарските закони той е бил длъжен да даде, ако трябва, и живота си и да не позволи смъртта на своя господар. Двамата с Лоренцо бяха участвали заедно в безброй битки и си бяха разказвали безброй шеги по пътя, докато конете им вървяха в тръс един до друг. При хранене бяха споделяли една и съща купа, а понякога дори и постелята си насред полето, събирайки завивките си заедно, за да ги топлят по-добре. Лоренцо нито веднъж не се бе възгордял, че е велик господар — двамата бяха на една и съща възраст и затова бяха израснали като братя. Бащата на Грегорио беше оръженосец на бащата на Лоренцо, така че Грегорио познаваше Лоренцо от много повече време, отколкото го познаваше дори съпругата му. Лоренцо никога не говореше за разликата между тях и научи Грегорио да чете и да пише така, както самият той беше научен. Съпругата му обаче се държеше далеч по-надменно и аристократично. Когато Лоренцо се ожени и доведе Симонета в Кастело, Грегорио бе оставен на заден план. Според законите на рицарската обич той знаеше, че обичта между васал и господар е любов, която никой не може да разруши, ала ето че предаността на Лоренцо към красивата грациозна девойка бе разрушила връзката между тях за известно време, измествайки рицарските идеали със сладостите на земната, на семейната любов. И въпреки това Лоренцо отново се бе върнал при него — в мига, в който избухна нова война, двамата отново бяха на път, обикаляха Ломбардия и се биеха в името на каузата — на която и да е кауза, защото любовта на Лоренцо към войните нарастваше успоредно с любовта му към богатството, което му носеше бракът му. Не след дълго двамата млади мъже бяха отново заедно така, както са били винаги.
