Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 46

Колко невероятна бе работата на този иначе нагъл, похотлив човек! Колко божествен бе талантът му, колко ангелски, колко богоподобен! Но как е възможно човек, който и да е човек, да създава такива неща?! Треперещи светци, чието страдание бе изписано недвусмислено по лицата им, ангели с крила, които като че ли поддържаха напълно тежестта им — всяко перо от тях бе изписано до най-дребната подробност, до всяка жилка и всяка нишка. Симонета не можеше да повярва, че тя също ще бъде трансформирана в подобно изражение, ще премине от три измерения към две, обезсмъртена в такива багри и форми. Истински апотеоз на съществото й.

Но не толкова божественото, колкото човешкото бе онова, което атакуваше сетивата й. Въпреки чудесата, които я обкръжаваха, защо очите й непрекъснато се връщаха към техния създател? Защо, при всички тези красоти, които я връхлитаха отвсякъде, тя не бе в състояние да отвърне очи от лицето му? Той работеше със страст, бързо и точно, оглеждайки лицето и тялото й с очи, които като че ли не я виждаха напълно. Какви изчисления и сметки протичаха в този светкавичен мозък, какви математически уравнения, та да насочи четката към носа й, да отбележи разстоянието с палец, а след това да го предаде със съвършена точност на бялата стена? Ала не наука бе това, което той създаваше — това бе изкуство, изкуство в най-висша форма. Докато той рисуваше тялото й, тя оглеждаше неговото. Висок, макар и малко по-нисък от Лоренцо, с височина, която бе обезпокоително близка до нейната, така че, когато се поглеждаха, очите им бяха почти на еднакво ниво. Тези очи, тези странни сребристи очи, подобни на вълчи, повдигаха чак косъмчетата на тила й и й шептяха за огромна опасност. И ако нейните очи бяха спокойни и ведри като небето, отразяващо езерото, и като езерото, отразяващо небето, неговите не бяха такива. Неговите очи бяха енергични, интелигентни и хищнически. Погледът му никога не стоеше на едно място — вършееше навсякъде. Той гледаше, но не виждаше. Мислеше, но не чувстваше. Или поне според Симонета. Но тя не знаеше колко много греши.

* * *

Бернардино погледна към Симонета и разбра, че е роден, за да я нарисува. Нямаше нито фалстарт, нито колебания, нито триене. Не бе в състояние да отлепи поглед от нея. Осанката й, извивката на раменете й, нежните мускули на ръцете й, несравнимото лице. Дължината на крака и дъгата на ходилото, меката издутина на гърдите й под синята мантия — всичко това го очароваше и пленяваше. Дори косата й бе съхранила своята красота — вече късата й прическа обрамчваше и галеше лицето й така, както дългите й плитки преди това никога не бяха правили. Тя беше самото съвършенство. А може би не съвсем — защото Създателят й беше дал ръце с приятна асиметричност. Тези ръце — неправилни и същевременно правилни, приумица на съдбата и същевременно много по-красиви от ръцете на коя и да е друга жена. За художника тази шега на създателя, този символ на несъвършенството означаваше, че когато пръстите й се раздалечат като рамената на пергел, за да измерят разстоянието на карта, ще изглеждат с абсолютно еднаква дължина. Подобни грешки на природата арабите обичаха да втъкават в своите рогозки или мавърските си украси по същата причина, за която бе говорил и отец Анселмо — че само Бог е в състояние да създаде съвършенство. Но ако Бог или Аллах може да създаде съвършенство, значи бе решил да остави Симонета грешна — нещо, за което безбожникът Бернардино му беше особено благодарен. Той не я възприемаше като Небесна царица, за него тя си оставаше плът и кръв. Въпреки божественото й изражение. За първи път Бернардино гледаше жена и наистина я виждаше — не като някакъв ефимерен модел на красотата, а като жива, дишаща жена. Съпругът й бе мъртъв, но тя бе жива. И от този момент нататък Бернардино също заживя.