Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 44

Анселмо приседна на стълбите пред олтара и тонзурата на главата му изчезна, когато вдигна очи към своя увиснал на скелето приятел.

— Вярно е, синко, че талантът ти е голям — отвърна. — Но се опасявам за душата ти. А и нищо чудно все пак да се забележи някакво подобрение дори в твоята работа, ако приемеш Бога, защото Бог е създател на съвършенството.

— Глупости! Работата ми и без това си е вече съвършена. Губиш си времето, отче! — контрира го бързо Бернардино. — Ако искаш да знаеш, рисуването се доближава повече до науката, отколкото до религията. Художник без чувство за перспектива е като философ без граматика. Аз разсъждавам чрез мерки и уравнения и нямам нужда от духовна насока. Намирам утеха в хубавото вино, а рай — в обятията на лошите жени — млясна доволно с устни и допълни: — Това ли е целта на целия този катехизис, дето ми го редиш напоследък? Да ме покръстиш?

— Защо иначе ще идвам всеки ден при теб, а?! — ухили се Анселмо. — Да не мислиш, че е заради компанията ти?

Бернардино му обърна гръб и се загледа в образа на света Агата, който рисуваше. После рече:

— Предполагам, че си дошъл да оплакнеш око в женските форми, както е обичаят на всички цинични свещеници. Но ще бъдеш дълбоко разочарован — утре света Агата ще бъде вече облечена и няма да остане повече плът за твоята похотливост!

Анселмо поклати глава. Никога не би могъл да признае пред Бернардино, че за него мъжката форма излъчва много по-голямо очарование, отколкото женската. Но подобни сравнения бяха изцяло на естетическа основа, тъй като обетът, който бе положил, му забраняваше всякакви наслади на плътта. И той бе доволен от целомъдрието си, но знаеше, че Бернардино не е. Тази мисъл му напомни за Симонета ди Сароно и за нейното притеснително отсъствие от литургиите напоследък. Надяваше се това да не е свързано с непочтителността на Бернардино при последното й посещение. Може би ще бъде добре да се разходи лично до Вила Кастело и да приеме изповедта й у дома, ако тя реши да се изповяда.

Мълчанието на свещеника не убягна от вниманието на Бернардино и той подхвърли:

— Е, да не би за днес да приключи със Светото писание? Свободен ли съм вече от училище?

Анселмо нямаше никакво желание да събужда наново интереса на Луини към вдовицата, като си признае накъде са го отвели мислите му, затова се озърна с надеждата нещо да му подскаже какво да отговори.

— Просто се наслаждавах на работата ти — рече накрая. След това погледът му се насочи към обширното пространство над олтара под главния купол на църквата — девствено бяло и недокоснато дори от въглен. Там нямаше никакви обозначения, липсваха даже мерките, които Бернардино бе поставил на всички други места. Нямаше нищо. — За какво си предвидил онова пространство там, Бернардино? Да не би да си изчерпал материалите си? Ако ти трябват пари, инструктиран съм от кардинала да ти отпусна такива в случай на нужда.

Бернардино скочи от скелето и изтри пръсти в гърдите си. Космите му станаха аленочервени. Вторачи се към празното пространство, за което го питаше свещеникът, и отговори: