Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 45

— Това пространство е за Поклонението на влъхвите.

— А защо още не си го започнал?

— Централната фигура в тази сцена е Дева Мария. При раждането на сина си тя е най-красива и най-свята. Затова чакам Симонета.

След тези думи художникът се втренчи отново в стената, сякаш вече виждаше величието, което щеше да бъде там един ден.

Анселмо въздъхна, а когато заговори, го направи спокойно и бавно, все едно говореше на дете:

— Синьора Ди Сароно няма да дойде да ти позира. Откакто последния път я обиди така, тя не смее да се появи в църквата!

— Защото е влюбена в мен.

Свещеникът се изсмя презрително и отбеляза:

— Ама ти наистина имаш голямо самочувствие! Надуваш прекомерно красотата си, а онази жена обиждаш, както и паметта на съпруга й. Съветвам те да си я избиеш от ума!

Бернардино се зае да изтрива ръцете си в един парцал. По едно време вдигна очи към свещеника, дари го с вълчата си усмивка и отсече:

— Да, тя определено би могла да надуе доста някои от красотите ми. И ще се върне! Ще бъде мой модел! Гарантирам ти!

Едва изрекъл тези думи, вратите на църквата се отвориха с трясък и на прага им се материализира дамата, за която ставаше въпрос. Беше облечена в мъжки дрехи, а косата й се къдреше високо над раменете й. Изглеждаше драстично променена, но красотата й си бе все така същата. Когато тръгна с широки крачки към тях, приличаше на ангел отмъстител.

Надменността на Симонета беше изцяло илюзия. Държеше брадичката си високо вдигната, за да си вдъхне сама кураж. Беше приковала очи в двамата така различни мъже, които я очакваха. Единият закръглен и дребничък, с мило лице, което не бе в състояние да скрие изненадата му. Другият висок, мрачен, изтощителен (Всички светци да ме пазят!), без риза, изрисуван като дивак и без капка изненада по лицето, което тя никога не можеше да забрави. Обърна се към втория с директен, многократно репетиран въпрос:

— Колко?

Десета глава

Пет сетива и две измерения

Симонета се стараеше да седи колкото е възможно по-неподвижно. Беше обиграна в това изкуство — чрез дългите дни и нощи, които бе прекарала на прозореца в скръб по Лоренцо. Сега вече можеше да си мисли за него, колкото искаше, като при това й плащат за седенето. Но колкото и да искаше да мисли за Лоренцо, не можеше. Сега против волята си тя мислеше за друг.

Имаше чувството, че с миналото й е свършено. Тя живееше на този свят и животът й продължаваше, колкото и да не й се искаше. Живееше и дишаше в света на четирите стихии. Радваше се на употребата на петте си сетива и сега, в църквата на чудесата, се възползваше максимално и от петте. Усещаше хладината на църквата, тъй като синята мантия, увита около нея, не й предлагаше никаква защита срещу зимата. Усещаше с носа си миризмата на маслените бои и дима от мангала, който любезният свещеник бе поставил близо до нея. Усещаше камъка под краката си, изсмукващ топлината от плътта й с ледените си плочи. Усещаше вкуса на познатата горчивина от постоянния глад върху езика си. Ала онова, което виждаше, превземаше всички останали сетива и постепенно те отстъпиха назад.