Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 34

Така нареждаха Рафаела и Грегорио, докато умоляваха господарката си да не се хвърля в лапите на този евреин. И въпреки това тя си даваше сметка, че трябва да отиде. Защото нямаше представа как може да напусне Кастело и да започне отначало. Къде ще отиде? И какво ще прави? Чумата бе отнесла отдавна семейството й, а войната — Лоренцо. Освен това, докато се насочваше към еврейската улица на Сароно, тя постепенно се изпълни с чувството, че колкото и зле да бяха нещата в живота й, именно борбата за оцеляване беше онзи фактор, който й помагаше да върви напред. Инстинктът за оцеляване, който до този момент тя не бе подозирала, че притежава, бе единствената сила, която се противопоставяше на другото й изкушение — да сложи край на всичко, като се наниже на меча на Лоренцо. Та ако евреинът пожелае да я изяде жива, нека я изяде. Ако нейният християнски Бог не искаше да й помогне, то тогава нека поне опита другата страна.

Свали пръстите си от звездата, издялана във вратата, и почука — толкова силно, че кокалчетата й се ожулиха. Надяваше се, макар че после се уплаши, че вътре няма никого. Но накрая орнаменталната решетка, поставена точно над звездата, се плъзна и в нея се материализираха чифт очи. Симонета се прокашля и изрече онова, което й казаха да изрече:

— Казвам се Симонета ди Сароно и съм тук по препоръка на Одериго Бекерия.

Решетката се затвори и тя тъкмо се канеше да се отчая, когато се отвори цялата врата. Беше посрещната от собственика на очите — жена, облечена в пурпурна рокля и златни бижута, които струваха много повече от всичко, което Симонета беше продала. Симонета я взе за господарката на дома, докато накрая осъзна, че това е слугиня, чиято задача бе да отваря вратата. Гостенката последва слугинята през хладния вътрешен двор, в който шуртяха фонтани, под красивите арки и между елегантните високи колони. Всичко беше оцветено и изработено в странни, но симетрични форми, а усещането от обстановката бе по-скоро за изискан вкус, отколкото за крещящо безвкусие. Въпреки че къщата беше много голяма, в нея беше топло и във въздуха се носеха аромати на подправки. Всичко беше много чуждо, много впечатляващо и изключително съблазняващо. Да, Симонета наистина се бе запътила към нещо ужасно странно и непознато.

Но после, когато в главата й отново нахлуха приказките на прислугата й, повторно я обзе страх. Имаше чувството, че влиза доброволно в бърлогата на лъва. Скоро обаче зърна гледка, която съживи духа й — под арката вляво забеляза две руси момченца, които си играеха със своята бавачка. Жената имаше три дълги тъмни плитки и яркочервена рокля и плъзгаше една сребърна топка между двете деца. В топката очевидно имаше звънче, чийто звън бе сподирян непрекъснато от веселия, жизнерадостен смях на момченцата. Симонета не можа да не се усмихне. Смехът на децата и нежният поглед на бавачката й вдъхнаха кураж. Очевидно бе, че евреите също обичат децата си.