Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 36

— Моля ви! Може да изгубя къщата си!

— Виждам, че не сте свикнали да се молите. Номерът е да ми изтъкнете причина, за която ме е грижа. Е, можете пак да опитате.

— Изгубих съпруга си.

— Става, но не е достатъчно.

Симонета обори глава и издиша дълбоко, сякаш това бе последният й дъх. И после заговори тихичко, по-скоро на себе си:

— Значи всичко е ясно, с мен е свършено. По-добре испанците да бяха убили и мен!

Перото спря да скърца.

— Испанците ли?

— Да. Край Павия.

— Испанците са убили съпруга ви?

— Да.

Манодората насочи върха на перото към стола и рече:

— Заповядайте, седнете!

Симонета отново приседна и сърцето й заби с нова надежда.

— Ето, виждате ли, синьора Ди Сароно, хванахте му цаката на моленето! Участта ви не ме развълнува, но после изрекохте нещо, което събуди интереса ми. Защото, може би не знаете, но ние с вас имаме нещо общо. Аз също мразя испанците. И ми се ще да вярвам, че имам пълното основание да говоря от първо лице по този въпрос — защото мнението ми не се дължи нито на слухове, нито на догадки — прикова погледа й със своите светлосиви очи и тя се изпълни с усещането, че той е напълно наясно с всичко, което й бяха казали за него.

— Значи познавате добре този народ, така ли? — осмели се най-сетне да изрече тя.

— Би трябвало. Защото, може би не знаете, но аз също съм испанец.

Главата на Симонета се замая.

— Наистина ли? — изфъфли.

— Наистина. Невинаги съм бил известен като Манодората. Роден съм в Кастилия като Захей Абраванел. Но това не ми пречи да мразя испанците. Защото те ми отнеха нещо, което аз също обичах. В моя случай обаче това е ръката ми.

И вдигна над бюрото ръката, която до този момент бе крил отдолу. Макар възпитанието да й диктуваше друго, Симонета не можа да се сдържи и се вторачи ококорено в нея. Да, ръката му наистина беше златна. Проблясваше под светлината, нахлуваща през красивите остъклени прозорци. Загледа се с любопитство в нея. Забелязвайки интереса й, евреинът приближи ръката си към нея. Беше солидна, пръстите бяха изработени изключително сполучливо. Виждаха се даже нокти и линии на дланта, когато я обърна. А в самия й център, на мястото, където човек би могъл да постави монета, без да падне, се виждаше същата звезда, която Симонета бе зърнала и на вратата.

— Какво мислите за ръката ми? — попита домакинът.

— Мисля, че е изработена великолепно.

— Така си е. Даже може би по-умело от вашата, защото виждам, че три от пръстите ви са с еднаква дължина — нещо, което никой майстор не би допуснал. А моята ръка е изработена не от Бога, а от един от моите флорентински братя. Служи ми добре. И е единствената вярна част от историята, която разказват за мен.

Симонета усети, че по цялото й лице се разлива руменина.

— Какво друго са ви казали? Че ям деца ли?

Тя само сведе очи.

— Останалото се обяснява лесно от рационалния ум. Може и наистина да им приличам на мечка, защото непрекъснато нося кожи. Но това се дължи на факта, че съм привикнал на доста по-топъл климат от вашия. И нямам никакъв афинитет към човешката плът. Имам съпруга и двама сина, които обичам от все сърце. Може би сте ги видели как играят навън.