Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 170

Оказва се по-висок от мен с една педя, а когато се вглеждам, виждам, че е и доста по-стар. Но е стегнат и доста красив.

— Моделът ви е много красив — допълвам от любезност.

Той се усмихва и внезапно става на моята възраст. Изглежда като човек, притежаващ целия свят и чувстващ се много щастлив в него. Завиждам му.

— Радвам се, че мислите така, господине — заявява гордо. — Защото това е моята съпруга!

Върху гърдите ми пада чук и имам чувството, че слухът ми е изневерил.

— Вашата… съпруга? — повтарям.

— Точно така. Аз съм Бернардино Луини, известният художник — тук определено съм съгласен с него, защото наистина съм чувал името му. — А това е Симонета, която преди беше Симонета ди Сароно, а сега е Симонета Луини! — последното изрича с неприкрита гордост. — Тя ми позира за образа на Мадоната, както виждате. Фреските трябва да бъдат осветени утре, в деня на свети Амброзий.

Кимам замаяно. Отлично знам деня на този светец. Идвахме на парада всяка година от брака си — двамата със Симонета. Но онова, което си спомням по-ярко, е, че миналата година по същото време грабнах в обятията си Амария за първи път и я спасих от швейцарските наемници.

Моят нов приятел и съперник ме оглежда внимателно и само един господ знае какво успява да разчете по лицето ми. Правя се на любезен и питам:

— Все още ли правят фестивал и парад на реликвите в този ден?

— Разбира се. Ще присъства и новият кардинал, когото харесваме много повече, отколкото стария, кокалите му да изгният дано! — художникът присвива очи и пита: — Познавате ли нашия край?

— Някога го познавах.

Художникът ме плясва по рамото и възкликва:

— В такъв случай трябва да присъствате! — очевидно е в настроение да се сприятели с целия свят, дори и с един поклонник, когото вижда за първи път. — Ще ви запозная със съпругата си! — и очевидно няма търпение да ми покаже най-голямото си съкровище.

Едва не се задавям при спомена, че само преди една седмица и аз бях толкова щастлив. Бях същият горд младоженец, искащ да покаже своята Амария на целия свят.

— В такъв случай до утре! — подвикна синьор Луини. — Непременно трябва да се запознаете!

Утре значи. Утре ще видя Симонета. Ще видя нея, която беше моя съпруга и все още ми е, докато смъртта ни раздели. Бяхме венчани тук, пред очите на Бога, така че Божиите закони все още ни обвързваха. Поглеждам към ръката, която ми е подал художникът. Горкият човечец! Няма представа, че съм тук, за да отнема целия му свят! Няма представа, че аз съм Артур, а той е Ланселот и аз се каня да предявя наново права върху моята Гуиневир. И веднага се изпълних със съжаление към него, че съвсем скоро и той ще се чувства така, както се чувствам аз сега.

— С удоволствие! — изричам.

Четирийсет и трета глава

Знамето

В началото Амария не можеше да повярва, че Селваджо си е заминал. Търси къде ли не, обходи всички места из Павия, където двамата обичаха да ходят. Ходи на изворите, където се бяха срещнали за първи път и където той я бе помолил да стане негова. Ходи в „Сан Пиетро“, където бе спасил живота й и където после повторно го бе спасил, като се ожени за нея. Измина всички горски и градски пътеки, мостове и водопади, където двамата бяха прекарали толкова щастливи мигове. А след това обходи наново всички тях — да не би пак да си бе загубил паметта и да я чака някъде, напълно замаян, да го вземе в обятията си и пак да оправи всичко. Пита всеки, когото срещна, дали не са виждали съпруга й. Повечето хора го познаваха, защото ги бяха виждали често — ходеха непрекъснато заедно като две от създанията от Ноевия ковчег. Но никой не го бе зървал никъде от сватбения им ден насам.