Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 172

А занапред предстояха още радости и болки, защото старицата бе живяла достатъчно на този свят, за да е наясно защо Амария повръща. Скърбеше, че момичето бе обречено да повтори нейната съдба, изливайки цялата си любов върху детето, което й бе оставил Селваджо. Това дете наистина щеше да израсте като маслинено дърво около масата им, ала вече не като част от щастливо семейство, а като патерица на две самотни, изоставени жени. Дете, което ще им напомня ежедневно за онзи, който си беше заминал.

Заминал. Една мрачна мисъл я накара да спре люлеенето със стола и да се насочи към втория етаж. Синьото знаме, което бе сгънала и прибрала — да не би да го е намерил? Бабата отвори сандъка в долния край на леглото. Знамето го нямаше.

Той не си бе изгубил наново паметта. Бе я възвърнал.

И в този момент старицата стовари цялата вина за случилото се върху себе си. Тя беше скрила знамето тук, казвайки си, че някой ден ще му го покаже, ала този ден така и не бе дошъл. Трябваше или да го изгори, така че да бъдат в безопасност, или да му го покаже веднага — още в деня, в който се събуди от раните си, така че да може да започне да си спомня веднага, преди тази голяма любов между него и Амария да се разгори. Но тя бе скрила знамето и не бе казала нищо, защото искаше той да остане. А ето че сега бе донесла неизразима, пагубна скръб на момичето, което бе за нея всичко на този свят.

Старицата се отпусна тежко на леглото и се хвана за един от четирите тежки стълба, които той му бе изработил. Една хладна сива ръка сграбчи сърцето й и тя извика от болка. Крайно необичайно за такава активна жена като нея, тя почувства, че трябва да си полегне за малко. Съвсем за малко. Студената ръка пак сграбчи сърцето й и тя позволи на очите си да се затворят. Беше преживяла една голяма загуба в живота си, но беше оцеляла. Втори път обаче надали щеше да може да го направи.

Четирийсет и четвърта глава

Празникът на свети Амброзий

Вървя по добре познатите улици на Сароно и се чудя как е възможно да съм забравил толкова много. Как е възможно умът ми да е изгубил всичките години, през които съм живял тук, в които съм прекарал детството си, обичал съм и съм бил женен? А сега, докато вървя сред празничната тълпа в облеклото си на пилигрим, сърцето ми потреперва от мисълта, че ще видя отново съпругата си — жената, която вече нито искам, нито обичам — за да я отделя от новия й живот. Но такива са Божиите закони. Прости ми, Симонета!

Подреждам се по края на улицата с множеството и чакам процесията с реликвите на светеца. Голяма част от добрите граждани на Сароно вече са доста подпийнали, а сега е едва ранен следобед. Очите ми пълзят из тълпата, оглеждайки се за нея и за съпруга, с когото вече се запознах, но те не са никъде наоколо. И скоро разбирам защо. Тълпата надава радостни възгласи и аз се обръщам заедно с всички тях — тя е там, седнала под арката от цветя, на балкона на кметската къща. Сърцето ми пак претупва — да, тя наистина е красива и се усмихва по начин, който не познавам. Симонета! Наистина ли някога сме били женени? Изглежда ми преди цяла вечност, по-скоро — в съвсем друг живот. В нея има нещо ново. Косата й е малко по-къса, чертите й — по-закръглени. Но най-вече тя изглежда така, сякаш отвътре я осветява факла. Възможно ли е мъжът до нея — тъмнокосият художник, който също помахва на тълпата, да е причината за тази трансформация? Той я е прегърнал страстно, собственически, докато тълпата поздравява неговата Небесна царица, модела за стенописите, чието освещаване съвсем скоро предстои.