Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 168

Четирийсет и първа глава

Селваджо се пробужда

Бурята събуди Селваджо по средата на първата му брачна нощ и той установи, че сърцето му е твърде препълнено от щастие, за да му позволи отново да заспи. Обърна се към скъпата си Амария — видя, че тъмната й коса, разстлана като ветрило под ръката му, е навлажнена от дъжда, който влизаше през отворения прозорец. Усмихна се. Бяха отворили капандурата след първото им сливане — сладка, гореща, бърза консумация на брака им пред Господ и Закона, за да могат през следващите няколко часа да се отдадат на воля на взаимно проучване на телата и копнежите си. Сгорещяването беше довело до изпотяване, което пък — до отваряне на прозореца, откъдето сега студеният въздух нахлуваше на вълни, на вълни. Селваджо се измъкна тихичко от леглото им и се насочи безмълвно към прозореца, за да не събуди съпругата си или баба им, която спеше на ниския нар на долния етаж. Затвори капандурата, за да се спасят от дъжда и наближаващите гръмотевици. Огледа се за нещо, с което да подсуши косата на Амария, но още не беше свикнал с тази стая. Досега бе спал на леглото долу, край огнището, където сега спеше баба им. Затова, докато се озърташе за някакъв парцал или кърпа, той забеляза сандъка в долния край на леглото. Стори му се много вероятно място да намери каквото търси. Така и се оказа — защото веднага намери едно сгънато платно, синьо под лунната светлина. Беше разкъсано тук-там, но въпреки това ставаше. Той го разтвори. Отвън блесна светкавица и само за миг освети платното така, сякаш беше ден — миг, но напълно достатъчен. Пръстите му обходиха трите сребристи овала, които неговите предци някога бяха предвидили да символизират бадеми, и той падна на колене. В главата му зейна капандура и студените спомени нахлуха изведнъж в нея.

И в този миг той си спомни. Всичко.

Четирийсет и втора глава

Църквата на чудесата

Аз съм Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно.

И сега си спомням всичко. И спомените ми вървят с нежелания си събрат — осъзнаването на истината. Разбирам, че трябва да си тръгна оттук.

Целувам я веднъж за сбогом. Амария, която обичам, но вече нямам право да наричам своя съпруга. Виждам я, че ми се усмихва в съня си и това разбива сърцето ми. Волята ми отслабва и аз протягам ръка да я събудя, но се овладявам. Как да й обясня, че вече съм женен и че по този начин съм я обезчестил с двойния грях на прелюбодейството и разврата? По-добре така, нека да си мисли за мен най-лошото. По-добре да ме мисли за безотговорен, неверен съпруг, за дезертьор, отколкото за двуженец. По-добре да ме забрави, а когато накрая Църквата я освободи от клетвите й към мен, да се влюби отново. Но защо от тази мисъл ме заболява още повече?

А Симонета, любовта на младостта ми? Какво ще ти кажа на теб при нашето безрадостно събиране? Някога името ти беше поема за мен, но сега едва успявам да го произнеса. Сега за мен ти си не по-реална от сън или рисунка върху стената — рисунка в две измерения, но без способността да живее в този нов мой свят, в който живея аз. Бедна, нещастна жено, как сега ще ти върна любовта, когато срещнах нова? И въпреки това трябва да го направя! Все пак ние сме женени и аз ще остана твой съпруг до мига, в който наистина умра, така, както почти ми се случи.