Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 169

Не вземам нищо друго, освен синьото знаме и пелерината си. Слизам тихо надолу като прелюбодеец, какъвто наистина съм, и минавам покрай баба, която тихо похърква. Тя ми бе много повече от майка и сега ми се иска да я целуна и да й кажа да се грижи за моята Амария. Но после се сещам, че от последното просто няма нужда.

Необходими са ми повече от седем дни и нощи, докато стигна до Сароно. Вървя пеш като поклонник и спя там, където намеря под небето. Запътвам се право към църквата „Санта Мария деи Мираколи“, където се състоя онзи първи мой брак, който сега ми е като сън. Знам, че трябва да намеря вътре добрия отец Анселмо. Сега се сещам, че именно неговите проповеди са отеквали в паметта ми. Именно неговият глас ме е наставлявал, докато четях на глас Светото писание на Амария и баба — припомнял съм си хилядите литургии, които някога съм чул в същата тази църква. Може би падрето знае какво прави моята Симонета и как ще й се отрази шокът от моята поява. Давам си сметка, че не мога да отида право в Кастело, защото от появата на Лоренцо като Лазар може и да й прилошее.

Църквата се оказва много променена — някога белите стени са се превърнали в пещера на етиопски цар, в същинска съкровищница от цветове. Навсякъде виждам стенописи — по всеки сантиметър, сякаш тялото ми е влязло в рая, нищо че сърцето ми изгаря в ада. Въпреки красотата около мен обаче то се гърчи в агония, като на моя съименник свети Лоренцо. Като изключим светците обаче, наоколо не се вижда никой — никой с изключение на един-единствен човек, който виси високо на гредите и драска някакъв образ с четката си. Лицето, което рисува, ме кара веднага да затая дъх, защото това е Симонета ди Сароно, толкова жива, сякаш стои пред мен. Тя е точно такава, каквато си я спомням, и точно толкова красива. Само дето сега ми изглежда нематериална, красотата й с нищо не може да ме докосне. За мен истинската красота има малко по-мургаво изражение — има маслинената кожа и гарвановочерната коса на Амария.

Накрая намирам сили и се провиквам:

— Вие ли направихте всичко това?

Човекът на въжетата се извърта към мен, като че ли очаквал някого другиго.

— Да — провиква се накрая. — Мина доста време, но ето че всичко приключи. Това лице беше последното и мисля, че стана най-доброто. Макар че доста се позабавихме — и се усмихва на някаква негова шега.

— Наистина е прекрасно — казвам, говорейки самата истина. — Ако все още има чудеса, това очевидно е най-голямото сред тях.

Той слиза, очевидно доволен от комплимента, и казва:

— Благодаря ви, синьор.