Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 167

Тя се обърна от горното стъпало и го погледна. Да, неговото „Не ме докосвай!“. Но сега изражението му бе твърде болезнено и уязвимо. Усети, че заради това го обича още повече — толкова, че не можа да отвори уста. Затова само кимна.

— Е, никога повече няма да постъпвам така — каза той толкова тихо, че прозвуча по-скоро като шепот.

Тя протегна ръка към него, той я пое и двамата изкачиха заедно останалата част от стъпалата.

* * *

Твърдото му тяло лежеше върху нейното меко тяло. Целунаха се стотици, хиляди пъти, докато бузите й не пламнаха от наболата му брада. Ръцете му пълзяха по цялото й тяло, описвайки формите му — върху гърдите, между краката й, на всички места, които тя бе копняла толкова дълго той да докосне. Понякога я сграбчваше толкова силно, че почти я заболяваше. Друг път я захапваше лекичко, но толкова нежно и непоносимо, че тя най-безсрамно отвеждаше ръката му там, където тя желаеше, насилвайки го да я докосне. А накрая той проникна в нея и копнежът спря. Остана неподвижно върху нея за няколко мига — вътре в нея и над нея. Сивите му вълчи очи се сляха със сините езера на нейните, взирайки се дълбоко в недрата им. Този момент на сливане, за който Симонета разбра, че бе мечтала през всичките три дълги години, я изпълни с такова неземно удоволствие, че й се наложи да прехапе устни, за да не изкрещи. Удиви се колко различно беше всичко, колко непривичен за нея бе този животински акт и същевременно толкова естествен; колко различен бе този нов неин съпруг от стария. Той просто й пасваше, изпълваше я цялата. С Лоренцо беше момиче — младо и неопитно, полужена, която имаше нужда от полумъж — момче, играещо си на войници, което да я направи цяла. С Бернардино се чувстваше така, сякаш двама души, които бяха страдали и се бяха научили да оцеляват сами, най-сетне се бяха събрали, за да образуват двойка. Двойка, равна в любовта и в живота, и в различните си занимания. Това не бе любовта на младостта — това бе любовта на зрелостта, на зрелите страсти, които бяха далеч по-реални и удовлетворяващи, отколкото изтънченото позиране на неумелия й младежки съюз. Всичко беше толкова хубаво и толкова нормално, че тя се зачуди как ще го понесе. Накрая Бернардино се задвижи. И тя завинаги забрави Лоренцо.

* * *

Няколко часа по-късно Бернардино стана, за да затвори прозорците, защото отвън нахлуваше студен бриз. Над зелената като стъкло на бутилка равнина откъм Павия се носеха буреносни облаци. Тази нощ очевидно щеше да има светкавици и гръмотевици, но на него му беше все едно. Не можеше да губи повече време в съзерцание на гледката, когато зад него го очакваше далеч по-приятна гледка. Съпругата му, по-красива от всякога, свита, златиста и изоставена в леглото. Сливането им се оказа повече, много повече от всичко, което някога си беше мечтал. Колко благодарен й беше сега, че не му се беше отдала лесно, че го бе чакала през всичките тези години! Сега можеха да заживеят заедно честно, пред очите на хората, като съпруг и съпруга, без допълнителното мъчение на съвестта под ударите на скандала. Сърцето му беше пълно — бе едновременно напълно щастлив и нежелаещ нищо повече. Когато се пъхна под общата им завивка и ръцете й обгърнаха отново тялото му, той разбра, че нищо повече не е в състояние да ги раздели.