Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 165

— Момчетата са най-хубавото от всичко, което се случи през тези години — отбеляза, свали ръце от раменете й и разтри тила си, сякаш беше озадачен от нещо. — Направо не мога да повярвам! Никога не съм мечтал за деца, винаги съм се смятал за твърде голям егоист, за да им се радвам. Преди си мислех, че за мен няма да има по-голямо щастие от това да те притежавам — тук отново я прегърна. — А ето че сега съм тук не само с жената, която обичам, а и с готово семейство, което обожавам.

— И те самите най-сетне ще заживеят щастливо — допълни тя. — Хората от града най-сетне ще ни оставят на мира. Ще ни се прекланят — на теб за изкуството ти, на мен за ликьора, така че момчетата ще бъдат в безопасност.

Известно време останаха мълчаливи, отнесени в миналото и бъдещето. Небето потъмня още повече или може би звездите станаха по-ярки, а вятърът зашептя между бадемовите листа, подсказвайки на красивата им стопанка, че е забравила нещо важно. Симонета си го спомни и извади от корсажа си малко парче велен. Подаде го на съпруга си. Беше вече доста омачкано, защото го бе носила със себе си всеки ден, откакто той си беше заминал, но и доста топло, защото бе живяло до сърцето й.

— Спомняш ли си това? — попита го с лека усмивка.

— Разбира се, че си спомням — кимна Бернардино и пое листа. — Нарисувах го в най-нещастния ден от своя живот, в деня, когато мислех, че съм те изгубил завинаги. А след това го нарисувах десетки, не, стотици пъти по стените на манастира „Свети Мавриций“. Всяка една Мария Магдалина и повечето от светиците носят тази емблема някъде по одеждите си. Това беше тайният код на моята любов към теб, едновременно безнадежден и изпълнен с много надежда. Единствено Бианка успя да го разгадае — прокара пръсти по така добре познатите линии на символа. — А сега, скъпо мое сърце, знаеш ли значението на тази руна, ти, за която бе предназначена?

Симонета обори глава в сгъвката между врата и рамото му и вдиша с наслада аромата на кожата му. После отговори:

— Мисля, че я разбирам. Трябваше ми известно време, но научих много неща в твое отсъствие.

— Слушам те.

С бледата си под лунната светлина ръка тя започна да показва.

— Това е сърце, разбира се, а в него има тройка листа, подобно на кралската лилия.

Усети го, че кимва.

— Какви са листата обаче? — попита я.

— На бадемово дърво.

— А нещо друго има ли? — подкани я той.

— Не, няма. Не виждам никакъв плод тук. Само листа в едно сърце.

— Защо?

Тя долови настойчивостта в гласа му. Вече беше твърде тъмно, за да види добре лицето му, но осъзна, че внезапно за него е станало много важно да разбере дали тя се е досетила за отговора на загадката.

— Защото не бяхме заедно — отговори, — а без нашия съюз не би могло да има плод. Дървото ще си остане безплодно. Без цветя и без плодове, просто украса. Красота без плодовитост. Филида така и не е разцъфтяла, докато нейният Демофонт не се е прибрал у дома и не я е освободил от мъката на самотата й.