Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 161

* * *

Накрая Симонета се умори от играта и се свлече в корените на Дървото на Ребека, върху зелената трева, покрила гроба на Манодората. Отпусна се изтощено на ствола му на мястото, където приятелят й бе издъхнал, а синовете му се хвърлиха в скута й. Нарочно се бе постарала да играят редовно тук, бе им забранила всякакви суеверия и бе превърнала мястото в тяхна обичайна детска площадка. Говореше открито за майка им и баща им, докато накрая им помогна и те да заговорят за тях от крито и с любов.

Тя притисна момчетата — едното на едното й рамо, другото на другото — и затвори очи. Слънцето беше толкова ярко, че все още виждаше листата на бадемите да се поклащат над главите им като тъмни риби, които се люшкат напред-назад с прилива. А когато ги отвори отново, реши, че е получила слънчев удар. Защото пред нея стоеше Бернардино Луини.

Всички съмнения и притеснения на абатесата изчезнаха в мига, в който Симонета скочи и го прегърна, и двамата започнаха едновременно да се смеят и да плачат. И двамата започнаха да изричат имената си отново и отново, и двамата благодаряха на Бога за онова, което поотделно им се е наложило да разберат за себе си по време на трудните дни на раздялата. Устните им се срещнаха за продължителна, страстна целувка, очите им се затвориха, докато отпиваха един от друг — благодарни, дълбоко благодарни, че онова, което не беше наред, вече се бе оправило. Абатесата, която в крайна сметка също беше човек, наостри слух, за да чуе какво си приказват, но почти не схвана онова, което чу. Защото между отделните целувки Бернардино наричаше Симонета „Филида“, а тя него, сякаш довършваше парола — „Демофонт“. Добрата монахиня сигурно би се шокирала да разбере, че двамата влюбени имат пред вид един езически мит от Древна Гърция, в който жена, която си мислела, че е изгубила голямата си любов, се превърнала в бадемово дърво, но при завръщането му била спасена, като разцъфтяла в ръцете му и той отново я върнал към живота и любовта. Но абатесата не разбираше това, нито пък беше в настроение да прави забележки и да порицава когото и да било. Вместо това хвана ръчичките на момченцата, приклекна пред тях и рече:

— Ще ми покажете ли играта, на която играехте току-що? Ще се радвам и аз да я науча!

И докато Бернардино и Симонета изричаха клетвите на сърцата си под бадемовите дървета, обсипвани от белите им цветове, абатесата на манастира „Сан Маурицио“ вдигна расото на кръста си, за първи път от много години изложи на слънце белите си космати крака и хукна около голямото дърво, гонена от две малки еврейчета, смеейки се като папагал и въртейки се като дервиш.