Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 163

Накрая Вероника заведе децата в леглата им, а Анселмо и абатесата си взеха довиждане с любезните домакини, за да се оттеглят в къщата на свещеника в града. Бианка си бе взела едноседмичен отпуск от манастира, оставяйки работата в ръцете на способната си заместничка. Възнамеряваше да прекара тази седмица като гостенка на брат си, в молитви и съзерцание, и във весели разговори, с които да запълнят липсващите години от детството си. След това тя смяташе да се завърне в манастира си, освежена и готова да въведе промените в начина на служене на Бога, за които бе взела решение в деня на екзекуцията на графинята на Шалан. Дълбоко в себе си обаче се надяваше да успее да убеди Анселмо да дойде с нея за кратко гостуване в Милано, за да се събере отново с баща им.

Младоженците останаха под дърветата, докато не изгряха звездите, а след тях и луната. Нощта вече беше друга територия, а с нея и разговорът им взе нова насока. Безгрижието на деня отмина. Радостта остана дълбоко в сърцата им, но сега двамата се заеха да направят преглед на последните две години. Симонета разказа на Бернардино за производството на ликьора си и за ужасната история на Манодората и Ребека.

Бернардино й разказа историите на светиците, на които бе дал лицето на съпругата си, както и за ужасната и същевременно толкова важна смърт на графинята на Шалан — събитие, което завинаги го промени. Накрая двамата замълчаха и останаха така, просто хванати един за друг, щастливи, че най-сетне всеки поотделно е успял да намери пътя към общия им дом.

— Трябваше ли да стане така? — запита накрая Бернардино. — Трябваше ли да губим тези две години? Не можеше ли още тогава да започнем пътешествието си заедно?

Симонета бе отпуснала глава на гърдите му и слушаше сърцето му, докато говореше. Усети я как поклаща глава и я чу да казва:

— Не, не можеше. И двете години не са изгубени. Що се от нася до пътешествието ни, то всъщност започна още тогава, в деня, в който се запознахме. Просто се наложи да попътуваме сами, всеки по своя път.

— И защо? Аз, който съм по-стар от теб, не разполагам с много време. Не трябваше ли да се радваме на повече мигове заедно?

Тези думи накараха Симонета да се уплаши от ударите на сърцето му — знаеше, че са преброени и затова помести глава, за да не ги чува как изтичат. Но това не я накара да промени мнението си.

— Тогава наистина не можех да те приема. Имаше твърде много за правене, твърде много за оправяне. А сега вече мина достатъчно време — и двамата се покаяхме за стореното, и двамата се върнахме към Вярата. Аз, която бях отгледана изключително набожна, й бях обърнала гръб за известно време, когато си мислех, че Господ ме е изоставил. Обаче той е бил с мен през цялото време и ме е наблюдавал. И после ме върна на мене самата, върна ми и къщата ми, спаси момчетата и накрая аз се върнах при него.