Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 160

Бернардино, който през последните няколко часа от пътя им бе станал изключително неспокоен, застана на портите след почти две години от деня, в който бе тук за последен път, от деня, в който Симонета му беше обърнала гръб с рисунката му в ръка. И завари мястото невероятно променено.

Зимните розови храсти, от които си бе взел сбогом със Симонета, сега бяха като корони от яркозелени листа и изобилие от коралови пъпки. Бадемовите дървета бяха окастрени внимателно и подредени прецизно в строги прави линии, привързани умело за решетките по градинските стени. Дори и градините за отдих бяха възстановени, а в кристалнобистрите езерца подскачаха пъстърви. Самата къща също бе претърпяла реконструкция — арките на покритата веранда бяха поправени, старият бръшлян беше махнат, а на негово място потрепваха лилавите клонки на глицинията. Между новите колони се виждаха нови врати, на прозорците — нови стъкла. Бернардино оглеждаше тези нови знаци на благоденствието и сърцето му се свиваше все повече и повече. Да не би тук да е пристигнал нов съпруг, който да е влял нов живот на това място? Сестра Бианка постави ръка на рамото му, за да го успокои, но той се отдръпна бързо и тръгна право напред, неспособен да издържа повече на напрежението. Трябваше да я види, ако ще и да е за последен път!

Сестра Бианка го последва и я видя в същия миг, в който я видя и той. И о, чудо на чудесата! Тя беше със същата червена рокля от картините му, със същата златиста шапчица с перли върху вдигната коса! Но пък беше толкова жива, толкова весела! Не беше никаква рисунка. Бялото й лице беше зачервено от смях, а златисточервените й къдрици бяха избягали от мрежичката към тила и ушите й. Полите й бяха вдигнати до кръста, защото тичаше около най-голямото дърво в горичката, унесена в игра. Но наоколо не се виждаше съпруг — само две златни деца, които се смееха и прескачаха, и гонеха жената с бяло-зелени бадемови клонки, които размахваха като мечове. От време на време тя хващаше някое от тях и го целуваше било по бузките, било по врата с неподправена майчинска любов.

Бернардино беше дълбоко развълнуван. Тя би могла спокойно да им бъде майка, ако не бяха две неща: първо, възрастта им правеше това нещо невъзможно, и второ, той веднага позна по-голямото дете. Възможно ли е да е истина? Но това беше Елиях, еврейчето, на чиято ръка бе нарисувал гълъб и на което бе купил черното топче. Това беше Еванджелиста, ангелчето с червени крила, което щеше да остане завинаги на стените на „Свети Мавриций“.

Бернардино стоеше и се дивеше на тази нова Симонета, на тази усмихната, смееща се, жизнена жена, която вече не беше разкъсвана от болката на любовта и скръбта, на предателството и безчестието. Не беше също така особено бедна, както когато беше дошла да го моли за помощ, облечена в дрехите на съпруга си. Нито хладна и далечна, както когато седеше и му позираше за Дева Мария, застанала високо над страстите на смъртните, безстрастна като самата луна. Тя също се бе променила и той усети, че сега я желае още повече. Сестра Бианка също видя всичко — доброто й сърце се развълнува от сцената и тя също позна света Урсула, играеща с ангела с червените криле, но същевременно се уплаши за Бернардино — как е възможно наистина да забрави жена като тази?! Това не беше дистанцираната, горда аристократка, която си бе представяла, не беше студената куртизанка, измъчваща любовника си. Това тук беше прекрасно, топло създание, което би могло да превърне живота на един мъж в земен рай. Какво щеше да прави приятелят й, ако тази жена откаже да го приеме?