Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 148

— Света Катерина — поясни за Бианка. — Какво е станало с нея, ще ми разкажете ли?

За пореден път абатесата се зае да му разказва за живота на една светица, ала този път гласът й трепереше, изпълнен с много тъга, а думите й се спъваха накъсано, все още носещи мъката от видяното сутринта.

— Катерина била толкова благородна и храбра, че още на осемнайсетгодишна възраст се представила пред император Максимин, който преследвал жестоко християните, и го порицала за жестокостта му.

— Пак ли Максимин? — вдигна глава от фреската си Бернардино.

— Пак. Катерина излязла победителка в дебата. Няколко от опонентите й били толкова впечатлени от красноречието й, че се обявили за християни и веднага били избити. Вбесен заради загубата си, Максимин заповядал Катерина да бъде бичувана, а след това хвърлена в затвора. Но тя успяла да покръсти толкова много хора дори от килията си, в това число и съпругата на императора, че била осъдена да умре на колелото. При докосването й обаче този инструмент за мъчение по някакво чудо се разпаднал.

Бернардино слушаше и продължаваше бясно да рисува. Днес обаче умът му не му предлагаше идеализирани сцени на святост върху стената, които да преповтаря. Днес виждаше единствено графинята и нейния край. Начерта колелата, върху които тя трябваше да бъде пречупена и в метафоричен, и във физически план, но после накара ангелите да ги ударят толкова силно, че парчетата им се разхвърчаха на всички страни. Тук той не можеше да не отдаде почит на рисунките на механични уреди на своя учител Леонардо, но за разлика от него не виждаше Бог в машината, а машината в Бога, чудейки се за пореден път какви мъчения бе в състояние да измисли човечеството за собствения си вид. Чу отново зад себе си треперливия глас на приятелката си, завършваща разказа си:

— Напълно побеснял, императорът заповядал да я обезглавят, после ангели отнесли тялото й до планината Синай, където по-късно в нейна чест били издигнати църква и манастир.

Абатесата се отпусна на пейката зад него и покри лице в молитва или може би, за да си поплаче — и той самият не бе сигурен какво точно правеше. Бернардино я гледаше неподвижно как скърби за онова, което бе изгубила и което беше много повече от приятелката й от детинство. С нея си бе заминала и нейната невинност. Когато вдигна глава, той видя, че сълзите все още се стичат по бузите й. Внезапно мъченичеството вече имаше човешко лице — за първи път през защитения си живот и двамата бяха станали свидетели на това как едно човешко същество убива друго.