Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 147

Бернардино знаеше, че в този момент абатесата страда много, затова я прегърна през раменете.

Бандело хвана ръката й и рече:

— Ще напиша историята на графинята. Но сега трябва да тръгвам, преди господарите ми да установят, че ме няма.

След още една целувка на пръстена и кимване към Бернардино той се изгуби в тълпите.

Министрелите дръннаха лютните си и тълпата се разтанцува. Нахранен с кръв и зрелища, извиващият се дракон на простолюдието пое обратно към катедралата, за да продължи остатъците от жалкия си ден.

— Почакайте ме тук! — изрече внезапно сестра Бианка. — Трябва да се видя с главния сержант. Ще проверя дали не мога да сторя за нея едно последно нещо.

Бернардино зачака. Слънцето се издигаше все по-високо, а замъкът потъна в мълчание. Червените стени се стоплиха, а кръвта попи в камъните, поели спомена за това и още много други екзекуции, които протестираха, доказвайки невинността си, докато слънцето ваеше с лъчите си красотата на архитектурата им.

Сестра Бианка се върна. Кожената й торба вече не дрънчеше, но все така беше пълна, кръгла и потъмняла в основата. Бернардино веднага разбра какво има вътре. Разбра още, че петнайсетте хиляди крони, които очевидно не бяха достатъчни да купят живот, са били напълно достатъчни за една отрязана глава.

— Хайде да тръгваме! — подкани го абатесата. — Трябва поне да я погребем подобаващо!

* * *

Само Бернардино и абатесата знаеха, че главата на графинята на Шалан лежи в билковата градина на манастира „Свети Мавриций“. Въпреки греховете си тя беше приета сред осветените стени и действително стана една от сестрите, макар и не по начина, който възнамеряваше да й предложи абатесата. Сестра Бианка я постави под огромните бели цветове на валериана — билката, за която се знаеше, че цели всичко, пази от злини и носи спокойствие и умиротворение. Когато камбаните зазвъняха за поредната служба, сянката на кулата падна върху билковата градина като демон и Бернардино най-сетне усети значимостта на тази градина, която някога е била сухият пясъчен център на арената на смъртта. Игрището на император Максимин бе видяло достатъчно много злини. Не една и две глави и крайници са лежали тук — и сигурно все още лежаха; пясъкът неведнъж и два пъти е потъмнявал от кръв. Кръвта нахлу в главата на Бернардино и забуча с рева на тълпите от цирка, с помахването на жадния за кръв император. „Радостта на народа“ — така бе нарекъл Авсоний цирка. И наистина, Бернардино бе станал свидетел на този факт и днес. На ревящата тълпа и на жаждата й за кръв. И тогава разбра, че спокойствието на тази обител, което бе почувствал тази сутрин, е чиста илюзия. Около този неподвижен център светът все така продължаваше да се върти, все така кървав и жесток, както винаги си е бил. Когато най-сетне двамата с абатесата влязоха в Залата на вярващите, беше едва обед, макар Бернардино да имаше усещането, че е минала година, откакто сутринта бе пресякъл коридорите на този манастир в тихо съзерцание. Художникът хвана четките си, но не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за сцените, на които бе станал свидетел преди броени часове. Докато скицираше лицето на блажената Катерина, той не успя да се въздържи да не нарисува приятното, благо лице на графинята, но го насити не със страстите на живота й, а с благородството на смъртта й. След това нарисува златната рокля, избродирана със сребърни нишки, и благородната й глава, преклонена пред меча на убиеца й.