Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 111

— Алхимия! — възкликна накрая еврейският й приятел.

— Сериозно? — изсумтя тя.

Той вдигна златната си ръка и отсече:

— Заклевам се, че както моите флорентински приятели превърнаха златото в плът, така и вие сте постигнали невъзможното! Какво е това, в името на Йехова?

— Предимно бадеми — отговори тихо тя.

Кръвясалите й очи се приковаха в сивата стомана на неговите. Напрежението нарасна и той изведнъж извика:

— Брадвите! — скочи на крака и добави: — Вие отивайте в леглото си, аз ще ги спра!

Докато се качваше по стълбите, които днес й се струваха стръмни като виещи се стъпала на висока кула, Симонета го видя как тича и крещи като обезумял:

— Не пипайте дърветата! Не пипайте дърветата!

Никога досега не бе допускала, че Манодората може да бяга. Никога досега не го бе чувала да крещи. Когато се изстреля от кухнята, й заприлича на побесняла мечка. Докато се отпускаше в леглото си и затваряше очи, за да се спаси от падането на тавана върху главата си, Симонета си позволи да се усмихне.

Двайсет и осма глава

Кулата на римския цирк

Постепенно Бернардино започваше да чувства манастира като свой дом. В килията му нямаше нищо друго освен легло, кръст и Книгата на книгите, но и не му трябваше повече. Постави тетрадката на Леонардо, великата „Либричоло“, която му беше неизменен спътник в скиталчествата, точно до Библията. Партньорството на двете книги го накара да се усмихне — по-странни спътници човек трудно можеше да си представи. Облеклото му тук се състоеше от обикновено монашеско расо — грубо, кафяво, скоро цялото покрито с боя, но пък напълно достатъчно за нуждите му. Обутите му непрекъснато в сандали крака бяха постоянно студени, но не след дълго той престана да им обръща внимание. Килията му, която се намираше в южния край на манастира, гледаше към малък вътрешен двор със зелена трева, отвъд който бе разположена уханната билкова градина. В ъгъла на манастира се извисяваше кръгла червена кула, чийто долен етаж бе зает от зимната градина, а горният — от препълнената с книги и ръкописи библиотека. Не се бе простил напълно с усещането, че се намира в затвор, защото при един скорошен разговор със сестра Бианка стана ясно, че ако иска да не бъде заловен от преследвача си, за него ще бъде най-добре изобщо да не излиза в града. Кардиналът имаше репутацията на отмъстителен човек, поради което Бернардино действително не смееше да излезе в града, в който живееше в момента. Не че това го вълнуваше. В младостта си бе прекарал много години в Милано — когато учителят му бе поканен тук от тъмнокожия херцог Лудовико ил Моро, когото Леонардо бе пленил с идеите си за автоматизирани мостове, издигащи се сами нагоре стълби и други чудеса на машинарията. Бернардино бе започнал обучението си при своя Маестро в началото на неговия най-велик шедьовър — „Ченаколо“, или „Тайната вечеря“. Стенописът се бе проточил три мъчителни години, прекарани в близкия манастир „Санта Мария дела Грацие“, изпитвайки докрай търпението и на добрите братя там, и на самия херцог. Но пък тогава Бернардино бе имал възможността да компенсира дневното си заточение в манастира със сладки нощи с добрите, както и с лошите дамички на Милано. Сега обаче целият му свят бе единствено тук, в „Сан Маурицио“, редуващ се между Залата на вярващите и Залата на монахините, а и той нямаше никакво желание да излиза извън тези стени след вечерния час. Иначе казано, затворът му — ако изобщо можеше да се нарече такъв — му харесваше. Вече бе започнал да опознава и да харесва надзирателя си и не спираше да се диви на потеклото и образованието и на останалите обитателки — все едно се намираше в царски двор или в летен дворец. Манастирът бе приютил няколко наследнички на фамилията Сфорца, цял наниз от Борджии и една представителка на великата фамилия Есте. Жената, която переше расото му, пък беше наследничка на Медичите. Освен това монахините не бяха нито грозни, нито ощетени от възрастта си. Сред тях имаше доста приятни лица — лица, които съвсем доскоро със сигурност щяха да го изкушат или най-малкото — да го накарат да съжалява, че са станали Христови невести. Ала сърцето му вече беше дадено и той бе приключил с жените — с изключение на една, а щом тя не можеше да бъде негова, не искаше никоя друга. Нуждаеше се единствено от приятелство, а тук, в обителта на свети Мавриций, той намери приятелство в изобилие. Постепенно започна да опознава монахините. Сестра Уголин управляваше билковата градина и обичаше да му приготвя градински чай, когато главата го заболеше от дългите часове рисуване. Сестра Петра му носеше храна и пиво всяка сутрин и всяка вечер, защото не беше благопристойно да се храни заедно със сестрите. Старицата обикновено присядаше до него и започваше да говори, докато той поглъщаше с благодарност скромната си дажба от спагети или месо. Разказваше му приказки от външния свят, които беше изкопчила от просяците, висящи всеки ден пред манастирските порти в очакване на милостиня. Сестра Петра имаше особен афинитет към зловещото и докато Бернардино дъвчеше, тя го заливаше с цветистите си разкази за най-новите зверства в града. Разказа му, например, как един добре познат разпространител на чума бил изгорен жив на Пиаца Ветра зад базиликата „Сан Лоренцо“.