Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 98

— Благодаря — усмихна се Ема в тъмното.

Тя проследи с поглед един реактивен самолет, който се движеше бавно в нощното небе. В известен смисъл това сигурно щеше да е най-хубавият рожден ден в живота й. В повечето случаи тя не го беше празнувала — шестнайсетия си рожден ден прекара в кабинет на социалните служби, в очакване да бъде записана в следващия си приемен дом, а единайсетия посрещна като бегълка в лагера на онези хлапета. Единственото й истинско празненство беше онзи път, когато Беки я заведе на Ренесансовия панаир близо до мястото, където живееха. Ема беше яздила Старата магарица в бавен кръг, беше изяла една гигантска пуешка кълка и си беше направила герб от гланцирана хартия в неоновозелено и тюркоазно, тогавашните й любими цветове. Когато в края на деня тръгнаха към паркинга, тя попита дали може следващата година пак да празнуват тук. До следващия й рожден ден Беки беше изчезнала.

Ема гледаше небето. Един облак мина пред луната, закривайки я за миг.

— Ти ще дойдеш ли?

— Къде?

— На партито ми. В смисъл, ако не си зает, разбира се. И ако искаш. — Ема прехапа нокътя си. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Изведнъж поканата й се стори нещо изключително важно.

Луната освети ъгловатия профил на Итън. Ема го изчака търпеливо да реши. Ако каже „не“, не се разстройвай, каза си тя. Не го приемай лично.

— Добре — произнесе Итън.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се. Ще дойда.

— Страхотно! — Ема се ухили. — Ти ще бъдеш единственият нормален човек там.

— В това не съм съвсем сигурен. — По начина, по който го каза, Ема се досети, че той се усмихва. — Едва ли някой от нас е нормален, не мислиш ли? Мисля, че всички имаме своите луди тайни.

— Така ли? И каква е твоята?

Итън замълча за миг.

— Страшно си падам по госпожа Фенстърмахер.

Ема се изкиска.

— Това е напълно разбираемо. Тя е толкова секси.

— Да. Направо съм луд по нея.

— Ами, желая ти успех с нея — рече Ема. — Надявам се вие, влюбени птички, да намерите щастието.

— Благодаря. — Итън се размърда, за да се обърне по корем и ръката му се удари в нейната. Ема погледна едва докосващите им се пръсти. Итън сви показалеца си около нейния и лекичко го стисна, преди да отдръпне ръката си.

И изведнъж в обгърналата ги тъмнина безумният, опасен свят на Ема й се стори толкова далеч, колкото звездите.

26.

Лице от миналото

Дрън. Дрън. Дрън.

Часове по-късно Ема се събуди от безпаметния си сън и се огледа. Какво беше това?

Дрън. Тя се обърна към прозореца, който гледаше към предния двор. Малки камъчета отскачаха от прозореца и падаха на земята. Ема изтича към прозореца и погледна надолу. Под голямата улична лампа до предната порта стоеше някаква фигура. Ема силно разтърка очи.

— Мамо? — извика тя.

Тя хукна надолу по стълбите, без да ги усеща под краката си. Входната врата изскърца, когато я отвори рязко и изскочи в навън. Беки стоеше до колата на Лоръл, някъде по средата на алеята.

Аз зяпнах от изненада. За пръв път виждах майка ни. Тя имаше дълга до брадичката копринена коса и синьо-зелени очи. Беше слаба — всъщност твърде слаба — и носеше торбести дънки с дупка на коляното и избеляла тениска с надпис РЕСТОРАНТ НЕБРЕЖНАТА СТРИДА. Ако я срещнех на улицата, просто щях да я подмина. Не усетих никаква връзка с нея, нищо. Въобще не ми изглеждаше реална.