Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 97

Господин Мърсър я погледна над очилата си.

— Минава девет. Не ми харесва да се разхождаш навън сама в тъмното.

Ъгълчетата на устата й се изкривиха в усмивка. Приемните й родители никога не се интересуваха кога излиза и се връща. Никога не се бяха тревожили за нейната безопасност. Дори Беки й позволяваше да се разхожда навън нощем — ако бяха отседнали в някой мотел, тя пращаше малката Ема до автоматите за безалкохолни напитки да й донесе газирана вода и кракери.

Но всъщност той не се тревожеше за безопасността на Ема, а за дъщеря си, Сътън. Ема не можеше да го погледне в очите, знаейки, че дъщеря му не е в безопасност и че вината за това може да е на другата му дъщеря. Тя просто трябваше да се махне оттук. Забеляза тенис ракетата на Сътън облегната на шкафчето в коридора и я грабна.

— Трябва да упражнявам сервиса си.

— Добре. — Господин Мърсър отново погледна екрана на компютъра си. — Но след час да си вкъщи. Трябва да обсъдим правилата за партито ти.

— Хубаво — отвърна Ема. Тя затвори вратата и изтича към улицата. Всички бяха изкарали големите си зелени контейнери за отпадъци на тротоара и навсякъде миришеше на изгнили зеленчуци и мръсни пелени. Колкото повече се отдалечаваше от къщата на Сътън, толкова по-добре — и по-сигурно — се чувстваше. Щом стигна до парка, тя изведнъж се спря, забелязвайки познатата фигура, просната на тревата на тенис корта. Сърцето й се разтупка.

— Итън? — извика Ема. Щом чу името си, той се надигна. — Аз съм, Сътън!

— Радвам се да те видя тук. — Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но Ема усети радостта в гласа му. Изведнъж и тя се усети щастлива.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попита.

— Разбира се.

Тя отвори вратата и влезе, без да пуска монети в автомата за включване на прожекторите. Вратата се затвори с трясък зад гърба й. Докато се приближаваше до мрежата и лягаше на тревата до него, тя усещаше погледа му върху себе си. Кортът беше все още топъл от дневното слънце и миришеше на затоплен асфалт и разлят „Геторейд“. Звездите над главите им блещукаха като люспички кварц в плочите на тротоара. Звездите на Мама, Татко и Ема пулсираха точно под луната. Тя се разочарова, че след като толкова много неща се бяха променили, звездите продължаваха да си стоят на същото място както преди, и се присмиваха над безплодните усилия на Ема на земята.

Очите й плувнаха в сълзи. Безплодни усилия, по-точно казано. Фантазиите й, докато пътуваше насам с автобуса. Забавленията на двете сестри, които ще се срещнат за пръв път.

— Добре ли си, Силвия Плат? — пошегува се Итън.

Въздухът ставаше все по-студен и Ема подпъхна ръце под тялото си, за да ги стопли.

— Не съвсем.

— Какво има?

Ема прокара език по зъбите си.

— Боже, всеки път като се видим, аз винаги си имам някакви душевни проблеми.

— Всичко е наред. Нямам нищо против душевните проблеми.

Но Ема поклати глава. Не можеше да му каже какво става всъщност, въпреки че ужасно й се искаше.

— Утре е рожденият ми ден — каза вместо това тя. — Ще правя купон.

— Наистина ли? — Итън се надигна на лакът. — Ами честит рожден ден.