Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 92

Старият телефон на Ема изпиука — беше го скрила под леглото си. Тя остави тетрадката настрани и се пресегна да го извади. След новичкия айфон старото й блекбъри изглеждаше ужасно очукано. Сякаш виждаше скитащо се помиярче на улицата, след като беше прекарала сума ти време само с породисти кучета.

Алекс й беше изпратила съобщение:

„ВСИЧКО ЛИ Е НАРЕД В СТРАНАТА НА СЕСТРИТЕ?“

„НАПЪЛНО“ — написа Ема в отговор. Вече дори не се притесняваше да лъже. Двете с Алекс си бяха разменили няколко есемеси през седмицата и Ема не й беше казала нито думичка за онова, което в действителност се случваше тук. Що се отнася до Алекс, тя знаеше, че Ема е отседнала у семейство Мърсър, за да може двете със Сътън да се опознаят, точно както в приказките.

Почти веднага получи нов есемес:

„КАКВО ЩЕ ПРАВИШ С НЕЩАТА, КОИТО ОСТАВИ В БАГАЖНОТО? ЩЕ СИ ГИ ПРИБЕРЕШ ЛИ, ИЛИ ИСКАШ ДА ТИ ГИ ИЗПРАТЯ?“.

Ема се отпусна на леглото и се намръщи. Нямаше представа какво да прави с тях — особено с парите. „ЗАСЕГА ДА СТОЯТ ТАМ“ — написа тя в отговор.

Точно в този момент вратата на спалнята й бавно се отвори. Ема се търкулна назад и побърза да пъхне блекбърито под възглавницата си. Показа се Лоръл. Зад нея стоеше госпожа Мърсър, понесла коша с пране.

— Какво правиш? — попита Лоръл, влизайки в стаята.

Ема усети как се изчервява.

— Да си чувала, че първо се чука?

Лоръл се смути.

— Извинявай.

— Бъди по-мила, Сътън — скара й се госпожа Мърсър. Тя отиде до гардероба на Сътън и остави купчина изпрани дрехи до телевизора. Сред тях беше и раираната рокля на Ема. На Ема й се искаше да й благодари — от години никой не й переше дрехите, — но имаше усещането, че госпожа Мърсър винаги го прави за Сътън.

След като госпожа Мърсър излезе, Лоръл остана в стаята. Ема прибра косата си зад ушите. В главата й нахлу адреналин, ръцете й се разтрепериха. Единственото, за което можеше да мисли, беше снимката на Лоръл, която носеше медальона на Сътън.

— Какво искаш? — попита тя.

— Исках да те питам дали си готова за педикюр в „Мистър Пинки“. — Лоръл постави ръце на кръста си. — Ако все още искаш да ходим, разбира се.

Ема примигна безизразно и се втренчи в яйцевидния стол, който се мъдреше в ъгъла. Върху него все още стояха банските и чорапите, които Сътън беше оставила, преди да умре; сърце не й даваше да ги премести оттам. След уклончивия коментар на Ниша от предишния ден тя бе влязла във Фейсбук акаунта на Сътън и отново прегледа страницата на Лоръл. Ема се беше досетила, че Лоръл и Теър са били приятели, но нямаше представа, че Лоръл си е падала по него. Но след като отново разгледа снимките, беше повече от очевидно. На всички групови снимки Лоръл стоеше до Теър. На една от тях Теър се смееше на нещо, казано от Шарлът, а на заден план се виждаше Лоръл, която го гледаше. Една връзка към Ю Тюб показа клип, в която Теър и Лоръл танцуваха танго на училищния бал. Когато той я наведе назад, на лицето й имаше възхитена, отнесена усмивка. Усмивка на човек, който иска нещо повече от приятелство. Но през май, месец преди предполагаемото бягство на Теър, съобщенията, които бяха разменяли на стените си, изведнъж рязко секнаха. Вече нямаше снимки на Теър и Лоръл заедно. Сякаш нещо — или някой — ги беше разделил.