Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 3

Освен това Беки забравяше много — като онзи път, когато я беше зарязала в „Съркъл Кей“. Останала без дъх, Ема наблюдаваше как колата на майка й се изгубва по магистралата. Продавачът й даде сладолед на клечка и й позволи да седне върху фризера, който беше поставен пред магазина, докато се обади тук-таме. Когато Беки най-после се върна, тя сграбчи Ема и я прегърна силно. Дори не се оплака, когато Ема покапа със сладолед роклята й.

Една лятна нощ, скоро след тази случка, Ема остана да спи у Саша Морган, нейна приятелка от детската градина. Когато на сутринта се събуди, тя видя госпожа Морган да стои на вратата с ядосано изражение на лицето. Оказа се, че Беки е пъхнала бележка под входната врата на Морганови, с която съобщава, че е „тръгнала на кратко пътешествие“. Много кратко — продължаваше вече повече от тринайсет години.

След като не можаха да открият Беки, родителите на Саша оставиха Ема в приюта в Рино. Потенциалните осиновители не се интересуваха от петгодишни деца — търсеха бебета, които да превърнат в свои миниверсии — така че Ема живя в пансиони и при приемни родители. Макар че щеше винаги да обича майка си, тя не можеше да каже, че й липсва — поне не и Нещастната Беки, Маниакалната Беки или Лудата Беки, която я беше забравила в „Съркъл Кей“. Липсваше й обаче самата идея за майка: някоя стабилна, постоянно присъстваща в живота й жена, която да познава миналото й, да се грижи за бъдещето й и да я обича безусловно. Ема беше измислила звездите на мама, татко и своята не въз основа на нещо, което познаваше, а по-скоро въз основа на нещо, което й се искаше да има.

Плъзгащата се врата се отвори и Ема се завъртя. Травис, осемнайсетгодишният син на приемната й майка, излезе наперено на верандата и се настани върху масата.

— Съжалявам, че така се намъкнах в банята — рече той.

— Няма нищо — промърмори горчиво Ема и леко се отдръпна от протегнатите му крака. Беше повече от сигурна, че Травис не съжалява. Правеше всичко възможно, за да я види гола. Днес той носеше синя бейзболна шапка, смъкната ниско над очите му, овехтяла, свръхголяма риза и торбести дънки, чието дънце висеше почти до коленете му. По чипоносата му физиономия с тънки устни и малки очички се забелязваха снопчета набола брада; не беше достатъчно пораснал, за да има сериозно лицево окосмяване. Кървясалите му кафяви очи се присвиха похотливо. Ема усещаше погледа му, който внимателно проучваше плътно прилепналата й тениска, голите, потъмнели от слънцето ръце и дългите й крака.

Травис изсумтя, бръкна в джоба на ризата си, измъкна един джойнт и го запали. Когато издуха пушека към нея, лампата против насекоми изведнъж се включи. С леко изпукване и шипяща синя светлина тя унищожи поредния комар. Защо не можеше да направи същото и с Травис…

Искаше й се да каже: „Марш оттук, смръдльо! Нищо чудно, че момичетата избягват да се приближават до теб“. Но се сдържа; коментарът щеше да влезе само в списъка „Духовитости, които трябваше да кажа“, който си водеше в едно черно тефтерче, скрито в най-горното й чекмедже. Списъкът с духовитости, или накратко ДКТДК, представляваше остроумни, сприхави забележки, които Ема отдавна копнееше да каже на приемните си майки, гадните съседи, кучките в училище и цяла сюрия други личности. В повечето случаи се сдържаше: беше по-лесно да мълчи, да не си създава проблеми и да бъде типът момиче, каквото изисква ситуацията, в която се намира. Междувременно се беше сдобила с някои впечатляващи умения: на десетгодишна възраст разви отлични рефлекси, когато господин Смайт, един от раздразнителните й приемни родители, изпаднеше в някое от настроенията си, при които хвърляше най-различни предмети. Когато Ема живееше в Хендерсън при Урсула и Стив, двете хипита, които сами си отглеждаха храната, но нямаха представа как да си я сготвят, Ема неохотно пое кухненските задължения, научавайки се да прави хляб с тиквички, зеленчуков огретен и страхотни пържени картофи.