Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 2

— О, Господи! — прошепнах аз.

Нищо чудно, че Ема не ме виждаше. Нищо чудно, че ме нямаше в огледалото. Защото не бях там.

Бях мъртва.

1.

Двойничката

Ема Пакстън се измъкна през задната врата на новия дом на приемните й родители в покрайнините на Лас Вегас, метнала чантата си през рамо и с чаша студен чай в ръка. По близката магистрала профучаваха коли и въздухът миришеше силно на изгорели газове и на местната пречиствателна станция. Единствената украса в задния двор бяха прашни фитнесуреди, ръждясала лампа против насекоми и кичозни глинени статуи.

Той се различаваше ужасно от моя заден двор в Тусон, който беше оформен идеално като пустинен пейзаж и имаше кула с люлка, за която обичах да си фантазирам, че е замък. Както вече казах, някои подробности все още помнех, а други просто се бяха изпарили. През последния един час вървях след Ема, опитвайки се да науча повече за живота й с надеждата да си спомня повече неща от моя собствен. Не че имах кой знае какъв избор. Където и да отидеше тя, аз се мъкнех подире й. Не бях съвсем сигурна откъде знаех всички тези неща за Ема — те просто се появяваха в главата ми, докато я наблюдавах, също като есемеси във входящата кутия. Познавах живота й по-подробно, отколкото моя собствен.

Ема остави чантата си върху дървената маса с крака от гофрирано желязо на верандата, седна в един пластмасов градински стол и протегна врат нагоре. Единственото хубаво нещо на верандата беше, че не гледаше към казината, а предоставяше идеален изглед към ясното, чисто небе. Луната висеше над хоризонта — издуто алабастровобяло кръгче. Погледът на Ема се отклони на изток, към двете ярки, познати звезди. Когато беше деветгодишна, тя тъжно беше нарекла дясната Звездата на мама, лявата беше Звездата на татко, а мъничкото, блещукащо петънце под тях беше Звездата на Ема. Беше си измисляла всякакви истории за тези звезди, преструвайки се, че са истинското й семейство и че един ден те ще се съберат на Земята така, както са заедно на небето.

През по-голямата част от живота си Ема беше живяла в приемни семейства. Никога не беше виждала баща си, но си спомняше майка си, с която беше живяла, докато не навърши пет години. Майка й се казваше Беки. Беше слаба жена, която обичаше да отговаря на висок глас на въпросите от „Колелото на късмета“, да танцува из дневната на песните на Майкъл Джексън и да чете таблоиди, в които имаше статии от рода на „Бебе се роди от тиква!“ и „Момчето-прилеп е живо!“. Беки изпращаше Ема на лов за боклуци из квартала, а наградата винаги беше или гилза от използвано червило, или мини „Сникърс“. Тя купуваше на Ема къси полички с воланчета и дантелени роклички от „Гудуил“ и я контеше. Четеше й „Хари Потър“ преди лягане, като измисляше различни гласове за героите.

Но Беки беше като лотариен билет — Ема никога не знаеше как ще премине денят й. Понякога майка й по цял ден лежеше на дивана и плачеше с изкривено лице и стичащи се по бузите й сълзи. Друг път завличаше Ема в най-близкия магазин и й купуваше по два чифта от всичко. „Защо са ми два чифта еднакви обувки?“ — питаше Ема. Беки я поглеждаше разсеяно. „В случай, че единият се изцапа, Еми“.