Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 113

Ема преглътна мъчително.

— Не знам защо, но нещо ме накара да я последвам надолу по хълма към сечището — продължи Итън. — Когато стигнах там, камерата беше включена и те тъкмо бяха започнали да душат Сътън. Не знаех какво става или защо го правеха, но наистина изглеждаше така, сякаш искаха да я убият.

Ема седеше напълно неподвижна, докато Итън й разказваше какво се беше случило: точно когато Сътън изгубила съзнание, той изтичал на сечището. Момичетата се разпищели и се разбягали, събаряйки камерата от трипода. Той изтичал до Сътън и започнал да развързва ръцете й. — Тя все още дишаше — каза той на Ема. — Започна да идва в съзнание.

Ема се втренчи в тъмното стъкло.

— Значи… ти си онзи човек в края на клипа, който й сваля превръзката от очите? Ти си я спасил?

Итън сви рамене.

— Предполагам.

Той се прокашля и продължи.

— Но разбираш ли, след онази нощ повече не си проговорихме. Не смятах, че ми дължи нещо, но щеше да е учтиво да… Знам ли. Да ми благодари поне, може би. Затова когато ти се приближи до мен на купона у Ниша, реших, че точно това ще се случи. Но нещо не беше както трябва онази нощ. Беше различно. Начинът, по който говореше за звездата на кучката… чувството ти за хумор. И след това, всеки път когато те срещах, не можех да се отърва от онова чувство. Ти си… мила. И забавна. И интересна. И… разкайваща се. Онази Сътън, която аз познавах — която всички познаваха — не изпитваше вина за нищо. Затова започнах да се питам дали не страда от раздвоение на личността. Или е преживяла някакво духовно пробуждане, която я беше направило по… поносима. — Той притисна пръсти към слепоочията си. — Каквото и да беше станало, аз започнах да си падам по нея.

— Това бях аз — каза тихо Ема, навела поглед към скута си. — Аз бях на купона у Ниша. И през цялото време след това. Не Сътън.

Итън прокара език по зъбите си и бавно кимна.

— Тогава… коя си ти?

В далечината избухнаха фойерверки. След като утихнаха, Ема си пое дълбоко дъх.

— Аз съм близначка на Сътън. Отдавна изгубена, всъщност. Никога не сме се срещали. Дори не успях да я видя.

Итън я гледаше без да мига.

— Чакай малко. Отдавна изгубена близначка? Ама наистина ли? — Той поклати глава. — Я започни от самото начало.

Цялата история забълбука в гърдите й, отчаяно искайки да излезе навън.

— Опитах се да си тръгна — обясни тя, след като му каза за бележката, в която пишеше „Сътън е мъртва“. — Не исках да заседна в живота й. Но сигурно убиецът й ме е видял на автогарата. След това ме хванаха в кухнята на Шарлът и ме заплашиха, че ще ме убият, ако се опитам отново да си тръгна. — Тя затвори очи. Усещането за притиснатия към гърлото й медальон беше толкова реално, сякаш се беше случило само преди няколко мига. — Приятелките на Сътън и сестра й бяха единствените, които знаеха, че се опитвам да си тръгна. А къщата на Шарлът е заключена като крепост. Трябва да е бил някой отвътре — някоя от приятелките на Сътън. Те се опитаха да ме удушат точно както са се опитали да удушат Сътън през онази нощ в гората. Нощта, в която са я убили.