Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 112

— К-какво стана? — питам аз със слаб глас.

— Не знам. — Итън се протяга и развързва ръцете ми. — Видях някой да те души. Изтичах на сечището и те се разбягаха.

— Хвърлиха ме в багажника — промърморих аз. — Някой ме довлече тук.

— Видя ли кой беше?

Поклащам глава. После се вглеждам в Итън, опитвайки се да се сетя какво знам за него. Защо не го харесвам. Може би е просто един от онези случаи, в които не харесваме нещо толкова отдавна, че вече сме забравили защо. Но внезапно ме връхлита усещането, че той е единственият ми приятел на този свят.

Пропукване. Зад гърба ми пропукват съчки и аз се обръщам. Между дърветата се появяват три фигури и се спускат към мен.

— Падна ли ни! — виква Шарлът и излиза на светло. След нея върви Мадлин. После се появява и Лоръл със ски маска в ръка. Изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Итън ги зяпва изненадано.

— Това шега ли беше?

— Ами да. — Мадлин вдига камерата от земята. — Сътън го знаеше през цялото време.

Итън застава пред мен, сякаш за да ме защити.

— Едва не я убихте.

Момичетата спират и се споглеждат. Лоръл облизва устните си. Мадлин прибира камерата в чантата си. Най-накрая Шарлът изсумтява и премята косата си през рамо.

— А ти какво, шпионираш ли ни?

Итън ме поглежда за миг. Аз се извръщам, чувствайки се едновременно уязвима и унизена. Той махва презрително с ръка и тръгва към храстите. Но когато Мадлин се навежда, за да разреже въжето, с което са вързани ръцете ми, аз отново улавям погледа му. „Благодаря“ — произнасям безмълвно, сърцето ми бие твърдо и ритмично. Итън ми отговаря примирено. „Пак заповядай“ — отвръща също безмълвно той.

И след това изведнъж всичко избледня, поредният прекъснат спомен.

32.

Горчивата истина

Итън продължаваше да гледа напрегнато Ема.

— Какво става тук? — попита отново той.

— Аз съм Сътън — отвърна Ема, треперейки. — Кълна се.

— Не си. — По лицето му се появи тъжна усмивка. — Просто ми кажи истината.

Ема се взря в блестящите му в мрака зъби. После погледна към тъмната пустиня наоколо. През съзнанието й като искряща мълния премина стряскаща мисъл: той звучеше толкова уверено. Но как би могъл да знае, освен ако…

— Ти ли я уби? Затова ли знаеш?

Итън се дръпна назад. Той започна да мига учестено, лицето му пребледня.

— Убита! Сътън е… мъртва?

Ема прехапа силно устни. Итън изглеждаше съсипан.

— Била е убита — призна му тя с тих глас. — Мисля, че някой я е удушил. Някой, когото познава. Видях го на един клип.

Итън се намръщи.

— Удушена ли?

— С огърлицата й. — Тя извади медальона над деколтето си, за да му го покаже. — В гората. Приятелките й са го заснели на клип. Дори го бяха качили в интернет.

Итън погледна встрани. На лицето му се изписа разбиране, примесено с ужас.

— Ох. Ох.

— Какво?

Итън се облегна назад и покри лицето си с ръце.

— Очите й бяха ли завързани в клипа?

— Да…

Итън си пое дълбоко дъх и отново я погледна.

— Аз бях там онази нощ.

Ема замига учестено.

— Бил си там?!

— Карах си колелото, когато видях край мен да профучава позната кола — обясни той. — Разпознах я по стикера „МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ на задната броня — миналата година двамата с Мадлин имахме съседни паркинг-места. Просто се е запечатал в съзнанието ми.