Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 110

— Защо? — проплака Ема. През ума й минаваха всякакви ужасяващи възможности.

— Мисля, че има нещо, което знам. — Гласът на Итън се снижи с една октава. — Нещо, което едва ли би искала останалите да разберат.

— За какво говориш?

Итън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Ти не си онази, за която се представяш.

Ема примигна.

— М-моля?

— Ти не си Сътън. Не може да си.

Думите му се врязаха в съзнанието на Ема. Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Откъде би могъл да знае? Тя леко провери дръжката на вратата. Все още не се отваряше.

— Разбира се, че съм Сътън — произнесе с разтреперан глас. Сърцето й биеше лудо.

— Въобще не се държиш като нея.

Ема преглътна тежко. Започваше да се чувства като замаяна.

— К-как би могъл да го разбереш?

Итън се наведе леко напред.

— Известно време си мислех, че Сътън се е променила — от онази нощ, когато се появи в двора ми. Но тази вечер си съвсем различна. Ти си някоя друга — каза той с тъжен глас. — Това ме побърква. Затова по-добре ми кажи какво става тук.

Ема го погледна, вцепенена от страх. Но докато Итън говореше, в съзнанието ми постепенно започнаха да изплуват спомени. Странната, разсеяна усмивка на Итън. Миризмата на пустинни растения, на прах. Усещането как някой нахлузва нещо меко върху главата ми и притиска нещо тънко и остро към шията ми. Кискане.

Внезапно в главата ми избухна верижна реакция. Светлините запалиха други светлини. Образите предизвикаха появата на други образи. И просто така, изведнъж, пред очите ми се разгърна един нов, ярък спомен, също както червен килим се разгъва пред краката на кралица. Единственото, което ми оставаше, беше да го наблюдавам безпомощно…

31.

Не е смешно, кучки

Неясната размазана фигура ме хвана за раменете и ме измъкна от багажника. Ударих си коленете в ръба и си изкълчих глезена, когато стъпих на твърдата земя. Две ръце ме хванаха за раменете и ме завъртяха на другата страна. Наведох глава, опитвайки се да видя земята под краката ми, но беше твърде тъмно. Надушвах пустинен пожар нейде в далечината, но нямах представа къде се намирам. Може би бях в Тусон. Можех да съм и на луната.

Същите ръце ме бутнаха да седна. Стоварих се върху нещо, което напомняше на сгъваем дървен стол. Извиках приглушено, парцалът в устата ми беше подгизнал от слюнката ми.

— Млъквай — изсъска някой.

Опитах се да ритна човека до мен, но не достигнах нищо.

Разнесе се хрущене на чакъл и след това тихо електронно изпиукване. През превръзката върху очите ми успях да забележа тънък лазерен лъч, насочен към мен. Забих здраво зъби в парцала.

— Давай — прошепна някой. Момиче. Още хрущящи стъпки. След това усетих нечии ръце на шията ми. Огърлицата с медальона, която никога не свалях, се опря в гърлото ми. Главата ми се отметна назад. Започнах да извивам ръцете си, но не можех да ги освободя. Голите ми крака ритаха, удряйки се в студената неравна земя.

— По-силно — чу се шепот.