Читать «Игра на лъжи» онлайн - страница 10

Внезапно пред очите й отново премина част от видеоклипа. Отдавна изгубената й сестра. Сърцето й се разтуптя. Трябваше да я намери.

Само ако можех да й кажа, че вече е твърде късно за това…

3.

Щом си го прочела във Фейсбук, значи е истина

Един час по-късно Ема стоеше в малката си спалня, а пътните й сакове бяха разхвърляни по пода. Защо да чака, а да не си стегне багажа още сега? Освен това разговаряше по телефона с Александра Стоукс, най-добрата си приятелка от Хендерсън.

— Можеш да останеш при мен — предложи Алекс, след като Ема й разказа как Клариса я е изгонила. — Ще говоря с мама. Може пък да се съгласи.

Ема затвори очи. Миналата година двете с Алекс се бяха записали в отбора по маратонско бягане. Още на първата тренировка и двете бяха паднали по стръмната част от трасето и се бяха сприятелили, докато почистваха ожулванията си със супер люта кислородна вода. Цялата предпоследна учебна година двете с Ема се промъкваха в казината и снимаха звездите и двойниците им с фотоапарата на Алекс, обикаляха заложните къщи, без да купуват нищо, и се пекоха на слънце на брега на езерото Мийд.

— Не мога да искам това от семейството ти. — Ема извади купчинката маркови тениски от най-горния рафт в гардероба си и ги хвърли в единия сак. След като Урсула и Стив се преместиха във Флорида Кийс, тя беше останала две седмици в дома на семейство Стоукс. Беше си прекарала страхотно, но госпожа Стоукс беше самотна майка, с достатъчно проблеми на главата.

— Клариса трябва да е полудяла, щом иска да те изхвърли — рече Алекс. В слушалката се разнесе мляскане. Тя сигурно дъвчеше шоколадови „Туизлърс“, любимите й бонбони. — Не може наистина да вярва, че ти си откраднала парите.

— Всъщност не е само това. — Ема взе купчината дънки и също ги хвърли в сака.

— И друго ли има? — попита Алекс.

Ема откъсна разхлабената емблема на сака.

— Не мога точно сега да ти го обясня. — Тя не искаше да разказва на Алекс за клипа, който беше видяла. Предпочиташе да го запази за себе си още известно време, просто в случай, че не се окаже истински. — Но скоро ще ти разкажа, обещавам.

След като разговорът приключи, Ема седна на пода и се огледа. Беше свалила от стените всички репродукции на фотографии от Маргарет Бърк-Уайт и Ани Лейбовиц и беше прибрала от рафтовете колекцията си от класически романи и научнофантастични трилъри; сега мястото приличаше на хотелска стая на час. Тя погледна към отвореното чекмедже на бюрото, в което се намираха любимите й вещи, нещата, които носеше във всеки приемен дом. Там беше изплетената на ръка играчка, която учителката по пиано, госпожа Хюис, й беше подарила, когато за пръв път изсвири без грешка „На Елизе“, въпреки че вкъщи нямаше пиано, на което да се упражнява. Беше запазила два трофея от лова на отпадъци за Беки, мека шапка и почти разпадащ се лист хартия. Там беше и Соктопод, овехтелия плюшен октопод, който Беки й беше купила при едно пътуване до Четирите ъгъла. В дъното на шкафчето беше скрит дневникът й, пълен със стихотворения, „Духовитости, които трябваше да кажа“, списъкът й с „Начини да се флиртува“, списъкът с „Неща, които обичам и мразя“, както и пълно описание на всеки един магазин за стоки втора употреба в района. Ема се беше превърнала в специалист по евтините магазини. Знаеше точно в кои дни пристигат новите доставки, как да се пазари за по-добра цена, и винаги да рови до дъното в кашона с обувките — така веднъж беше попаднала на почти нов чифт обувки на Кейт Спейд.