Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 8

Котлите и камините в кухнята бяха изгасени, само няколко факли по стените осветяваха с премигваща оранжева светлина огромната зала. Масите бяха отрупани с неприбрани мръсни чинии и прибори, на масата спеше някакъв чирак. Изтормозили са го през деня, горкичкият. Така, така. Я да видя с какво хранят херцога. М-м-м-м. Не е лошо. И аз бих искал така да вечерям.

Спрях в ъгъла да направя сверка с плана, който се намираше на най-надеждното място — в главата ми. Тази врата ще ме отведе в залата за хранене с високото мраморно стълбище, водещо към втория етаж. Но няма нужда да рискувам, има обходен маршрут. Дъбовата врата вдясно води към крилото на слугите, откъдето мога да стигна до втория етаж, заобикаляйки всякаква стража. Вярно, стражите, доколкото познавам тази порода, вече спят, часът е късен, но няма нужда да рискувам излишно.

Врата, полутъмен коридор с факли, горящи през една. Сянка има, ако не друго, ще се скрия до стената или в най-лошия случай ще се вмъкна в някоя стая. Внимателно (под краката ми скърцаше изсъхналия под) тръгнах по коридора. Зад вратата вдясно се раздаваше хъркането на здрав и щастлив от живота човек. По-точно страж, само те са способни да произведат такива разнообразни извивки, и при това толкова силно! Продължих с усмивка. Колкото се може по-бавно и тихо. Тук не е нужно бързане.

Коридорът завиваше под прав ъгъл. Завих зад ъгъла и се сблъсках лице в лице с хлапе, носещо към кухнята поднос с мръсни посуда. Подносът, естествено, се обърна и всичко от него падна с трясък на пода.

Сагот! Върви ми като на гоблин, попаднал в лапите на орки!

Момчето отскочи, изненадано се втренчи във високия тъмен силует, с който току-що се беше сблъскал, и издавайки сподавен вопъл на полузадушено кученце, хукна по коридора.

— Краде-ец! Убие-ец!

Х’сан’кор да ме убие!!! Така ще събуди цялата къща!

На бегом измъкнах ножа и хукнах след слугата. Успях да го догоня едва в края на коридора — младежът бягаше доста бързо. Премерих се и го ударих по главата с дръжката. В тази работа най-важното е да не се прекалява. Че от загубил съзнание слугата ще стане покойник. Младежът се свлече и аз го подхванах, не позволявайки на тялото да падне на пода. И какво да правя с него сега? Не бива да го оставям в коридора, може някой лунатик, на който не му се спи, да се спъне в него?!

Държейки момчето под мишници, аз внимателно бутнах най-близката врата. Празно. Чудесно! Натъпках безчувствения слуга в шкафа и старателно затворих вратата на стаята. До сутринта ще се свести и ако е умен, ще си мълчи.

А-ха. Ето и стълбите, водещи от крилото на слугите към херцогските апартаменти. Да се кача по тях беше въпрос на минута и ето че се озовах пред тежките дъбови врати в крилото на херцога. Естествено, заключени, но това вече беше въпрос на техника.

Коридорът в това крило, както и цялата сграда, беше мрачен и пуст. Богато украсени стени, в нишите мраморни статуи на дванайсетте бога, врати, водещи към различни стаи, и коварен под от плочи исилийски мрамор, върху които стъпките ставаха неестествено силни и звънки. Дори и глухите в другия край на града ще ги чуят.