Читать «Прокрадващ се в сенките» онлайн - страница 10

— Заради проклетата му гвардия и Алистан Маркауз! Кралят го пазят денонощно! Капитанът на гвардията подозира нещо! Не мога да поговоря с краля насаме! — стори ми се, че усещам нотки на страх.

— Моят Господар не е свикнал заповедите му да не се изпълняват — все същият студен и безжизнен глас.

— И аз не съм свикнал да не ми дават това, което отдавна са ми обещали! — издигна се до вик гласът на човека.

Затворих очи. Грешка. Човекът допусна голяма грешка. Това срещу него не ти е слуга. С притежателя на такъв глас не се говори така.

— Добре. Сега ще си получих заслуженото — с малко закъснение, сякаш се вслушваше в само на него известна заповед, произнесе мъртвият глас.

— Чакай, чакай, моля те… А-а-а-а!!!

Зад вратата се раздаде отвратително изжвакване.

Сякаш някой ме тласна в гърба. Би трябвало да стоя и да изчакам, докато неизвестният гост си отиде, но не можах да устоя и с готов арбалет се втурнах в спалнята на херцога.

Огънят в камината едва мъждукаше, трептящите пламъци не успяваха да осветят огромното помещение на спалнята и се виждаха само отделни части. Но аз прекрасно виждах седящия във високо червено кресло херцог Патийски с изкривено от ужас лице и разкъсано гърло. От раната с весели тласъци ритмично бликаше кръв.

На отворения прозорец забелязах тъмния крилат силует на нощния гост. За момент срещнах жълтите очи, гледащи ме с хладна насмешка и с превъзходството на смъртта, а след това пръстът ми сам натисна спусъка. Тетивата сухо изщрака и тежкият арбалетен болт удари в гърба вече разперилото крила същество. Раздаде се тъп удар, сякаш стоманата на джуджетата попадна не в живо тяло, а в мокрия ствол на дърво. Съществото беззвучно се разтвори в нощта, според мен болтът в гърба му изобщо не го притесни.

Време беше да изчезвам. На херцога вече с нищо не можеше да се помогне, но ако ме хванат при тялото, това си е престъпление срещу короната и води до дълги разговори в залите за изтезания в Сивите камъни. Грабнах от масичката златната статуетка на куче, за която всъщност бях дошъл, и на бегом се насочих към вратата.

В началото на коридора отново се появи гаринча. Видяхме се едновременно. Съществото изрева радостно и с огромни скокове се хвърли към неочакваната вечеря. Без да спирам, аз затъкнах арбалета на гърба си и бръкнах в чантата, откъдето извадих шишенце със синя фосфоресцираща течност. В нашата работа най-важно е хладнокръвието. Когато на гаринча му оставаха само няколко скока, аз хвърлих шишенцето право в ухилената му муцуна.

Стъклото се счупи и по физиономията на съществото се разля синьо облаче. Гаринчът рязко спря, кихна, а после, забравяйки за мен, започна ожесточено да търка с лапи муцуната си. Изтичах покрай него към изхода, като от душа си пожелах гнусното създание да не се отърве от магическата краста поне още двеста-триста години.

Утре целият град ще гръмне и на мен определено не ми трябваше излишно внимание. Всъщност сега ми предстоеше да получа парите си за изпълнената Поръчка и да се покрия за няколко месеца.