Читать «Миларепа» онлайн - страница 5

— Ти, Симон. На теб говоря.

— Ами че аз не мисля, аз разказвам.

Признавам, че не знам дали отговорът ми беше глупав или пък много мъдър. Всъщност колкото повече възрастта ми напредва, толкова повече границата между крайната глупост и големия ум се изличава. Както онази между съня и действителността.

Старият приятел примигна и дълго размишлява над изречението ми във вдлъбнатината на лулата си.

След това взе кибритена клечка, драсна я и изскочи искра. Той размаха клечката под носа ми.

— Аз вярвам само в науката, физиката и химията са достатъчни, за да обяснят всичко. И така, кажи ми, откъде идва пламъкът?

Очевидно беше, че ми се надсмива.

— Това е. А сега, ако ми кажеш къде е отишъл пламъка, ще ти кажа откъде идва.

Земята заздравява по-бързо от хората. Годините минаваха. Бях закрепил отново имението си, стопанството и имането, но синовете ми си бяха останали мъртви. Щом само имах един свободен ден, вземах сопата на убиец и търсех Миларепа в планината. И тъй, от белозъбата си младост до сивокосите дни на старостта си не бях правил нищо друго освен да мразя Миларепа. Докато…

Но е твърде рано. Трябва да разкажа историята на Миларепа поред, иначе този път може да не бъде приспаднат от дълга ми.

На другия ден след заклинанията си Миларепа не успяваше да намери покой. Нощем сънят бягаше от него, а картините се връщаха, да, връщаха се, лицата и писъците от болка, прострените напред ръце, майките, които диреха децата си в бушуващите талази, връщаха се шумът на водата, която заливаше дробовете, тежките мисли на последните мигове от агонията… Миларепа си даваше сметка, че силата му беше послужила само за зло, Миларепа се ужасяваше от себе си.

Той възжела покоя, както жаждата желае вода. Реши да отиде в Чро-уа-лунг, при великия Марпа Преводача, за когото някой му беше казал, че единствен може да му помогне. Като пресичаше Долината на Брезите, той пресметна времето, което му бе трябвало, за да получи формулите на проклятията — две години, и си рече, че за същото време вероятно ще получи и формулите на щастието. Когато прекрачи вратата на Великия Лама, беше почти щастлив.

Марпа го очакваше, защото предната нощ един сън го бе известил за това идване и му беше разкрил, че с Миларепа са свързани от предишни животи. Той втренчи в дошлия очи с формата на ечемичени зърна.

— Безценни Лама, о, велики Марпа. Аз съм ужасен престъпник.

— Ако си престъпник, не идвай да се самообвиняваш пред мен. Не си оскърбил мен, когато си допуснал грях.

— Предлагам ви тялото, словата и сърцето си, а ви моля за храна, дрехи и поучения. Моля ви, научете ме на пътя, който за един само живот отвежда до велико съвършенство.

Марпа изтупа робата си, сякаш нещо го беше подразнило. А след това притвори ресници и отговори:

— Приемам дара на тялото, словата и сърцето ти. Но няма да ти дам едновременно храна, дрехи и поучения. Или ще ти дам храна и дрехи, а ще идеш да търсиш поучения при друг, или ще те поучавам, но ще търсиш другаде храна и дрехи. Едното или другото, избирай!

— Избирам поученията ви.

Марпа задръгна лакътя си до болка. А Миларепа възкликна възторжено: