Читать «Миларепа» онлайн

Ерик-Еманюел Шмит

Миларепа

(книга първа от поредицата "Кръговратът на незримото")

Всичко започна с един сън.

Високи планини… кацнала върху скалите постройка, червена постройка, в приглушено червено, червеното на залязващото слънце; по-надолу — разлагащи се сред гмеж от мухи кучешки трупове… Вятърът ме превиваше на две. В съня си стоях здраво на двата си крака, а имах чувството, че съм много високо, много по-високо от себе си, някъде над тънкото, сухо като крило на пеперуда тяло. Беше тяло и не беше моето. В кръвта ми туптеше неутолима ненавист, която ме караше да търся по пътеките един човек, когото исках да пребия с тояга. Омразата беше тъй яростна, черно врящо мляко, че накрая кипна и ме събуди.

Озовах се със себе си, единствено със себе си, в моите си чаршафи, в моята си стая на Монмартр, под парижкото небе.

Сънят беше забавен.

Но сънят се върна.

Откъде идват сънищата?

И защото точно този се стовари върху мен?

Всяка нощ се озовавах по дълги каменисти пътища с все същата мъст в сърцето. И все тези кучешки трупове, и тоягата в ръката ми, която търсеше човека, когото трябваше да убие.

Започна да ме хваща страх. Обикновено сънищата се появяват, а след това избледняват. А този сякаш се вдълбаваше все по-силно! Започнах да живея в два свята, еднакво неизменни, еднакво цялостни: тук, в Париж, в дневния свят, където се блъсках във все същите мебели, във все същите хора, във все същия град, и там — но къде, там? — в света на високите скалисти планини, където исках да убия един човек. Ако сънищата се повтарят посред живота наяве, как да не повярваш, че живееш и втори живот? Каква ли врата ми беше открехнал моят сън?

Две години трябваха на отговора, за да приеме образа на една жена.

Беше жена, неуловима като дима от цигарата си, стоеше в дъното на кафенето, където закусвах, сама на масата си, с блуждаещ сред сводовете поглед. Аз дъвчех кроасана и я гледах без задна мисъл, ей така, просто защото беше от онези същества, които човек наблюдава, без да му е ясно с какво го привличат.

Тя стана и се премести срещу мен. Взе кроасана от ръката ми и го дояде. Направи го толкова естествено, че си премълчах. А след това ме погледна в очите:

— Ти си Свастика — рече тя. — Ти си чичото. Ти си човекът, от когото започна всичко, камъчето, в което човек се спъва в началото на пътя.

— Не мисля — казах аз простичко. — Аз съм Симон.

— Не — каза тя.

— Да, да, Симон съм от трийсет и осем години.

— Нищо не знаеш — заяви тя рязко. — Казваш се Свастика. Обикаляш планините от сънищата и се опитваш да пречистиш душата си. Иска ти се да се освободиш от омразата. Няма да успееш, ако не разкажеш историята на човека, с когото се бори, историята на Миларепа, най-великия от отшелниците. И когато я разкажеш сто хиляди пъти, най-сетне ще излезеш от самсара, безкрайния кръг на преражданията.

Върна се, седна на мястото си и се скри зад синкавата, несигурна стена на пушека. И повтори:

— Сто хиляди пъти, чуваш ли ме, сто хиляди пъти…

Разбира се, помислих си, че е чалната, но запомних двете имена, Свастика и Миларепа, чичото и племенника, проучих кои са. В една библиотека намерих песните на Миларепа, почитаемия и могъщ учител: И тръгнах на пътешествие към Тибет, защото исках да ида там, горе, на покрива на света. И прочетох стиховете, които той е оставил на своите последователи. И на трийсет и осем години разбрах, че наистина се казвам Свастика и че нося това име от девет века насам.