Читать «Миларепа» онлайн - страница 3
Ерик-Еманюел Шмит
Когато стана на двайсет години и дойде да си поиска наследството, разбра, че никога няма да му го върна. Дълго ме руга и сетне започна да пие. Призори го прибираха по канавките. Малко по малко се приближаваше към простосмъртните. И най-после започна да се огъва.
Напусна областта. Изчезна някъде. Моето отмъщение се изпълваше. И за да бъде то завършено, трябваше само да изчакам сестра му окончателно да разтвори крака, което и сега правеше от време на време, когато подаянията не й стигаха.
Синовете ми се ожениха. Къщата ми се изпълни с бременни радостни снахи. Богатството ми растеше заедно с техните кореми. Струваше ми се дори, че пролетта е по-зелена и по-дълга. Съпругата ми наричаше това щастие.
Беше в деня на сватбата. Женех последния си син. Трийсет и петима гости вече пируваха в голямата стая, когато с жена ми излязохме да дадем разпореждания на слугите. Дали направихме добре, че излязохме?
Една пощуряла от страх слугиня изскочи от оборите.
— Господарю, господарю — крещеше тя, — конете са изчезнали!
Втурнах се. Яхърите бяха пълни, но вместо конете намерих пълчища скорпиони, паяци, жаби, змии и попови лъжички. Всичко това миришеше на черна магия.
Хукнах да предупредя гостите си. Но вече беше късно.
Разгонените кобили и разгорещените коне бяха нахлули в залата за пиршеството и сред адско цвилене конете се качваха върху кобилите с изпотени хълбоци и пяна по мордите, и всички тези, изпънати като лък, цвилещи и пръхтящи коне сипеха ритници по стените и колоните. Само за миг къщата рухна, гредите поддадоха, покривът се срути и се издигна облак прахоляк сред пращене на кости и сетни викове на похот и безнадеждност.
След това настъпи тишина, студена, тържествена тишина, тишината на ледниците в леденото сърце на зимата.
Трийсет и пет мъже и жени. Сред които моите синове и снахи. Всички мъртви. Жена ми и аз нямахме сили дори да крещим или да се жалим. Защо не бяхме мъртви и ние?
И тогава се появи Белокосата, и танцуваше щастливо сред руините.
— Миларепа, сине мой, благодаря ти! Ти отмъсти за нас. Благодаря ти, че през дългите години изучи магията и заклинанията. Не съжалявам, че ти дадох всичките си скрити съкровища, за да получиш върховно познание. Браво, сине мой, благодаря ти!
Надигнах се, за да ида да я убия. Но селяните се възпротивиха.
— Не я докосвай, иначе той ще си отмъсти.
Всички бяха загубили по някой близък в клането, заповядано отдалеч от Миларепа. Всяка сутрин по някой си обещаваше да иде да убие майка му. Всяка сутрин хората все по-трудно сдържаха негодуванието си. Тогава Белокосата пусна между хората едно писмо, за което казваше, че е от сина й Миларепа, но аз съм сигурен, че го беше писала тя.