Читать «Миларепа» онлайн - страница 2

Сънищата ми казаха: бил съм куче, мравка, гризач, гъсеница, хамелеон и муха-лайнарка. Досега съм имал прекалено малко човешки животи, за да разказвам и да се освободя. Прераждал съм се много зле. Често като плъх или мишка, още по-често — умрели в капан или в зъбите на някоя котка. В това си тяло сега трябва да наваксам. Тази вечер, според моите изчисления и тези на моите сънища, мисля, че се доближавам до стохилядния път… Дали е деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и деветият? Или сто хилядният?

Как си представяте точното пресмятане при такива числа…

Историята ми започва в Тибет, в една област на север. Бях пастир.

Един ден демоните проникнаха в телата на моите кози и якове, животните ми се потяха от треска, краката им трепереха, бяха като в шемет и умираха за няколко дни, с пресъхнали муцуни. Болестта им ме разори.

Само с няколко бохчи, пристигнах при братовчед ми заедно с жената и с всичките деца. Братовчед ми ни посрещна много мило в Кяняца. В къщата му растеше малкият Миларепа, който изтича срещу нас, за да ни посрещне.

Помня първата му усмивка на прага, докато държеше вратата отворена.

Малкият Миларепа много се развълнува, като чу разказа за нещастията ни, ожали ни, прегърна ни и поиска да даде всичките си играчки на моите синове. А когато откри, че на мен и на жена ми ни беше останала само по една дреха, дреха, която можехме да изперем само в хубав ден, той се разплака. За миг неговото състрадание ме покри с въшки и дрипи. Добрината му ме принизи. В неговите ридания тази вечер, открих, че съм беден. Мисля, че точно тази вечер, вечерта на сълзите, аз осъзнах, че ще го мразя винаги.

Работех здраво. В тази област парите идваха лесно. За няколко години натрупах богатство.

Миларепа беше на шест години, когато изгуби баща си. Братовчед ми го беше оставил на мен със завещание, както и малката му сестричка и майка им. Тяхната собственост, яковете, конете, овцете, кравите, козите, магаретата, триъгълната нива и ливадите, както и цялото съдържание на хамбара, злато, сребро, мед, желязо, тюркоази, копринени тъкани и житницата, всичко ми беше поверено временно, докато Миларепа стане на възраст да върти стопанството.

Пред студеното тяло на братовчед ми и сред хлиповете на семейството му взех решение малкият Миларепа никога повече да не се усмихне, както беше дръзнал да ми се усмихне на прага на вратата, никога повече да не пролее онези мили сълзи, онези прекалено сладки сълзи, сълзите на богаташ, който се умилява.

Изгоних го от голямата къща и принудих него, сестра му и майка му да работят.

За няколко години майката се скърши в стара, грохнала жена, беззъба и сивокоса. Сестрата служеше за подлога на другите. Колкото до Миларепа, той беше пребледнял и отслабнал, косата му, която някога падаше на златисти къдри, сега бъкаше от въшки и гниди. Но въпреки това растеше и ставаше красив. Чакаше имането ми като нещо дължимо, държеше главата си изправена, вярваше в справедливостта, наричаше ме чичо и дори не се отнасяше с мен като с крадец. Ненавиждах го.