Читать «Господин Ибрахим и цветята на Корана» онлайн - страница 3

След като погледах как дребното животинче Бардо се кипри пред камерите, се сещам за една красива русокоска, у която е моето мече и решавам да сляза при господин Ибрахим и да се възползвам от неговото невнимание, за да свия няколко консерви. Обаче катастрофа! Той се е върнал зад касата. Очите му се смеят, докато гледа Бардо над сапуните и щипките за пране. Никога не съм го виждал такъв.

— Женен ли сте, господин Ибрахим?

— Да, разбира се, че съм женен.

Той не беше свикнал да му задават въпроси.

В този момент можех да се закълна, че господин Ибрахим съвсем не е толкова стар, колкото хората си мислеха.

— Господин Ибрахим! Представете си, че сте на кораб с жена си и с Бриджит Бардо. Корабът потъва. Какво ще направите?

— Бас хващам, че жена ми може да плува.

Никога не бях виждал очи да се смеят така, тия негови очи се смеят с цяло гърло и вдигат адска врява.

Изведнъж настава бъркотия, а господин Ибрахим застива в „мирно“ — Бриджит Бардо влиза в бакалията.

— Добър ден, господине, да имате вода?

— Разбира се, госпожице.

И тук се случва невъобразимото: господин Ибрахим отива да й донесе бутилка минерална вода от етажерката.

— Благодаря, господине. Колко ви дължа?

— Четирийсет франка, госпожице.

На Бриджитката направо и се стъжни. На мен също. По онова време бутилка вода струваше два франка, не четирийсет.

— Не знаех, че по този край водата е такава рядкост.

— Не водата е рядкост, госпожице, а истинските звезди.

Той го казва така чаровно и с толкова неустоима усмивка, че Бриджит Бардо леко се изчервява, изважда четирийсет франка и си тръгва.

Аз не мога да се освестя.

— Ама и вие сте един нахакан, господин Ибрахим.

— Ами, малки ми Момо, все пак трябва да си изплатя всички консерви, които ти ми свиваш.

От този ден станахме приятели.

Вярно, че оттук нататък бих могъл да свивам консерви от другаде, но господин Ибрахим ме закле:

— Момо, ако трябва да продължиш да крадеш, идвай и кради при мен.

Пък и през следващите дни господин Ибрахим ме научи на сума ти номера, с които да щипвам пари от баща ми: да му поднасям стария хляб от предната или по-предната вечер, затоплен във фурната; малко по малко да добавям цикория в кафето му; да използвам по два пъти пакетчетата чай; да разреждам божолето, което обикновено пиеше, с вино от по три франка и като венец, голямата идея, истинската, тази, която доказваше, че господин Ибрахим е цар на тормоза — да заместя пастета му с кучешки.

Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.

Отново бях спестил двеста франка и пак можех да си докажа, че съм мъж.

На улица „Паради“ тръгнах право към арката, където стоеше новата собственичка на моето мече. Носех й една мида, която ми бяха подарили, истинска мида, която идваше от морето, от истинското море.