Читать «Господин Ибрахим и цветята на Корана» онлайн - страница 6

И прас: усмивка!

Той ме гледа учудено.

Продължавам да се усмихвам. В края на деня е уморително, но се държа.

— Някоя глупост ли си направил?

И тук усмивката ми изчезна.

На десерта опитвам отново.

Прас: усмивка!

Той ме разглежда с известна неловкост.

— Я се приближи — казва ми.

Усещам, че усмивката ми ще спечели. Хоп, нова жертва. Приближавам. Може би ще ме прегърне? Веднъж ми каза, че Попол много обичал да го прегръща и че бил много гальовно момче. Може пък Попол да е разбрал номера с усмивката още по рождение? Или пък майка ми да е имала време да научи Попол на това.

Съвсем близо съм до баща ми, до рамото му съм. Миглите му примигват над очите. А аз се усмихвам до разчекване.

— Ще трябва да ти сложим шина. Не бях забелязал, че зъбите ти стърчат напред.

От онази вечер ми стана навик да ходя при господин Ибрахим през нощта, щом баща ми си легнеше.

— Аз съм виновен, ако бях като Попол, баща ми щеше да ме заобича по-лесно.

— Откъде знаеш? Попол е заминал.

— Е, и?

— Може би не е понасял баща ти.

— Мислите ли?

— Нали е заминал. Това е доказателство.

Господин Ибрахим ми даде жълтите стотинки, за да ги правя на фишеци. Това ме поуспокои.

— Вие познавахте ли Попол? Господин Ибрахим, вие познавахте ли Попол? Какво знаете за Попол?

Той тресна касата, сякаш да й попречи да говори.

— Момо, ще ти кажа нещо: сто пъти те предпочитам пред Попол.

— Така ли?

Бях много доволен, но не исках да го покажа. Стисках юмруци и малко се зъбех. Трябваше да защитавам семейството.

— Внимание, не ви позволявам да говорите лошо за брат ми. Какво имахте против Попол?

— А, Попол си беше добър, много добър. Но, ще ме извиниш, предпочитам Момо.

Бях добра душа и го извиних.

Една седмица по-късно господин Ибрахим ме изпрати при един негов приятел, зъболекаря от улица „Папийон“. Да, господин Ибрахим имаше дълга ръка. А на другия ден ми рече:

— Момо, усмихвай се по-малко, това е достатъчно. Не, майтапя се… Приятелят ми ме увери, че зъбите ти нямат нужда от шина.

Той наведе към мен своите смеещи се очи.

— Представяш ли си как отиваш на улица „Паради“ с желязо в устата, коя ще ти повярва, че си на шестнайсет?

Право в десетката, господин Ибрахим. Така че този път аз му поисках монети, за да си подредя мислите.

— Откъде знаете всичко това, господин Ибрахим?

— Аз не знам нищо. Знам само онова, което е в моя Коран.

Направих още няколко фишека.

— Момо, много е добре да се ходи при професионалистки. Първият път винаги трябва да се отиде при професионалистки, жени, които добре познават занаята. След това, когато си докараш усложнения, чувства разни, можеш да се задоволиш и с аматьорки.

Почувствах се по-добре.

— Ами вие ходите ли понякога на улица „Паради“?

— Раят е отворен за всички.

— О, вие се гъбаркате с мен, господин Ибрахим, няма сега да ми кажете, че на вашата възраст още ходите там.

— Защо? Да не би да е запазена територия за малолетни?

Тук усетих, че съм изтърсил глупост.

— Момо, какво ще кажеш да се поразходиш с мен?

— Ами. Че вие вървите ли понякога, господин Ибрахим?

Ето че пак плеснах дивотия. Затова прибавих една голяма усмивка.