Читать «Господин Ибрахим и цветята на Корана» онлайн - страница 5

Бях се научил да гледам хората през очите на баща ми. Недоверчиво и презрително… Да говоря с бакалина арабин, макар и да не беше арабин — защото „на езика на бакалите «арабин» означава отворен нощем и в неделя“ — и да правя услуги на курвите, това бяха все неща, които подреждах в едно тайно чекмедже на ума си, а официално не беше част от моя живот.

— Защо никога не се усмихваш, Момо? — попита ме господин Ибрахим.

Този въпрос беше истински юмрук, кален номер, не бях подготвен за него.

— Усмивката е за богаташите, господин Ибрахим. Аз нямам средства.

И точно тогава, за да ми направи скомина, той започна да се усмихва.

— И си мислиш, че аз съм богат, така ли?

— Винаги имате банкноти в касата. Не познавам никой друг, който да има толкова банкноти по цял ден.

— Но банкнотите ми служат, за да плащам стоката, а също и за наема. Знаеш ли, в края на деня ми остава съвсем малко.

И се заусмихва още по-широко, сякаш за да ме подразни.

— Гос’ин Ибрахим, когато казвам, че усмивката е за богаташи, искам да кажа, че е за щастливите.

— А, ей тука грешиш. Точно усмивката прави човека щастлив.

— Да, бе.

— Опитай.

— Да, бе, казах.

— И все пак ти се държиш учтиво, нали, Момо?

— Налага се, иначе валят шамари.

— Да си учтив е добре. Да си любезен е по-добре. Опитай да се усмихнеш и ще видиш.

Ами в края на краищата, щом господин Ибрахим ме моли така мило и кротичко ми побутва една консерва свинско със зеле, да взема да опитам…

На другия ден се държах направо като болен, на когото през нощта са били някаква инжекция: хилех се на всички.

— Не, госпожо, извинете ме, но не разбрах упражнението по математика.

И прас: усмивка!

— Не успях да го направя!

— Добре, Мойсей, ще ти го обясня пак.

Чудо невиждано. Никакво викане, никакви предупреждения. Нищичко.

В стола…

— Може ли още малко кестенов крем?

И прас: усмивка!

— Да, с извара…

И си го получих.

По физическо си признах, че съм си забравил кецовете.

И прас: усмивка!

— Но не бяха изсъхнали, господине… Даскалът се разсмя и ме потупа по рамото. Като пиян съм. Вече нищо не ми се опира.

Господин Ибрахим ми даде абсолютното оръжие. Разстрелвам целия свят с усмивката си. Спряха да се отнасят с мен като с досадник.

Щом се върнах от гимназията, изтичах на улица „Паради“. Питам най-красивата курва, една висока негърка, която винаги ми е отказвала.

— Ей!

И прас: усмивка!

— Ще се качим ли?

— Имаш ли шестнайсет?

— Разбира се, че съм на шестнайсет години, ехе, откога!

И прас: усмивка!

— Качваме се.

После, докато се обличам, й разказвам, че съм журналист и че пиша голяма книга за проститутките…

И прас: усмивка!

… и че имам нужда тя да ми разкаже малко от живота си, ако иска.

— Наистина ли? Ти си журналист?

Прас: усмивка!

— Да, всъщност съм студент по журналистика…

Тя ми говори. Гледам как гърдите й леко се полюшват, когато мърда. Не смея да вярвам. Една жена говори, на мен. Една жена. Усмивка. Тя говори. Усмивка. Тя говори.

Вечерта, когато баща ми се връща, му помагам да си свали шлифера, както винаги, и се плъзвам пред него, на светлото, за да съм сигурен, че ще ме види.

— Вечерята е готова.